Going on, but where to…

Чувството е изключително, когато части от тялото ти бъдат докоснати за пръв път. Имам предвид усещанията от секса и хирургията.

Джени Холцер

Седяха на тясната пейка в чакалнята на летището, той четеше вестник, тя, облегнала лакти на коленете си, следеше как цифрите на таблото пред тях се сменяха. Полетите закъсняваха заради мъгливото време и тълпата от посрещачи и заминаващи заплашваше да препълни залата. Таблото премигна отново и тя каза:

– Полетът ми е след половин час.

Той измърмори нещо неопределено иззад страниците. Тя наведе вестника и той бе принуден да я погледне.

– Чудесно – каза той. – Тогава можем да преговорим всичко още веднъж – дръж се прилично, взимай си лекарството, пази се от слънцето и не плувай твърде навътре в океана.

Тя го погледна укорително и той повдигна вежда. Тя oблече якето си и стана, а той я наблюдаваше отдолу нагоре с присвити очи. Вече трябваше да е свикнала с всичко това. Тя прекара ръка през косата си.

– Виж…

Той сгъна вестника и се изправи.

– Това, че не те спирам да заминеш, не означава, че одобрявам решението ти.

– Те са твое семейство.

Той кимна.

– Именно.

Тя почака да каже още нещо, но той мълчеше. Изведнъж се почувства неловко. Прехвърли чантата на рамо и бръкна в джобовете си.

– По-добре да тръгвам, ако не искам да изпусна полета – каза. – Ще се видим след седмица.

– Морган – каза тихо той.

Тя спря и се обърна. Той се приближи и тя го прегърна. Пръстите му докоснаха белезите по врата й. Допирът донесе болка, която се стрелна през цялото й тяло, към пръстите на краката й, изпъвайки мускулите по рамката на костите й и тя прехапа устни.

– Трябва да увеличиш дозата – каза той в ухото й.

– От притеснение е. – Тя притисна нос в ризата му. – Мразя да летя.

Той се отдръпна и каза:

– Върви.

– Ще им предам много поздрави от твое име – каза тя, докато отстъпваше назад.

Той изсумтя и тя се разсмя. Близо до плъзгащите се врати се обърна и го видя все още там до пейката. Тя му махна. Той се усмихна и скоро тя го изгуби от поглед сред тълпата.

Дейвид й беше резервирал двете места до пилотската кабина в бизнес класата и тя седна на това до прозореца, а на другото остави чантата си. Навън светът беше сив и метален. Тя облегна чело на хладното стъкло и затвори очи.

………………………………

Онази сутрин Рон закъсня с един час. Мег, секретарката му, го очакваше с куп папки, три пропуснати разговора и напомняне за срещата от два. Морган се хилеше от дивана, докато той премигваше и се опитваше да се съсредоточи. Накрая Мег трясна папките върху бюрото му и излезе. Той се отпусна на стола и притисна слепоочията си.

– Звънях ти сто пъти – каза Морган. – Беше си изключил мобилния. Грийн се скъса да крещи къде си. Накрая аз ще си го отнеса.

Той измърмори нещо. Тя се изправи и се протегна.

– Ще ти донеса аспирин.

Таблетката бавно се разтваряше в стъклената чаша. Рон лежеше на дивана, затворил очи. Морган седеше на бюрото му и зяпаше града и зимното небе над него.

– Предполагам, няма да дойдеш с мен на обяд – каза тя.

Той се преви на две и се обърна с гръб към нея.

– Кофти. Провали най-смислената част от деня. – Тя се намръщи. – Изпий си аспирина.

Той издаде неясен звук, скочи от дивана и се втурна в тоалетната, тряскайки вратата след себе си. Морган подпря лакти на бюрото и се прозя. Телефонът звънна. Тя почака известно време, но от тоалетната се чуваше само шумът на течаща вода. Тя взе молив от поставката и вдигна слушалката.

– Да, мистър Грийн, аз съм. Не, в момента няма да може. Да. Да, ще ги прегледам веднага.

– Грийн ли беше?

Рон стоеше до вратата на банята. Водата капеше от косата му върху копринената риза.

– Аха. – Морган го огледа внимателно. – Какво си правил снощи?

– Чуках – отвърна той лаконично и се доближи до бюрото. – Мръдни се. – Тя се отдръпна и той отвори чекмеджето.

– Кого? – попита тя, докато той ровеше вътре в хаоса от шишета.

Той повдигна рамене.

– Някакъв хлапак. Работи в студио за татуировки или нещо подобно.

Тя се оживи.

– Сериозно? Какво по-точно?

– Не помня. Имаше и визитка. В джоба на сакото е.

Тя скочи от стола, отиде до дивана и измъкна малкото картонче.

– Рон, прочете ли какво пише на нея? – попита, мръщейки чело.

Той вдигна глава.

– Не. Какво?

– „Телесни модификации, плътта като изразно средство, кожата като платно за това, което трябва да бъде разказано”.

– Господи – каза той. – Що за претенциозни глупости?

– Знаеш ли какво означава „телесни модификации”?

Той преглътна шепата таблетки с чашата разтворен аспирин.

– Нещо като козметична хирургия? – предположи.

Тя обърна визитката.

– Има адрес отзад.

Той потри чело.

– Морган, нали не смяташ да ходиш там?

………………………………

Тя се събуди рязко.

– Пристигнахме – каза шофьорът.

Тя разтри очи и попита:

– Колко ви дължа?

Плати на шофьора и слезе от колата. Метална решетка с две камери, отвъд нея нещо като малък парк с ниско окосена трева, чакълена пътека през свежо зелената трева и тихото свистене на автоматичните пръскачки. Бледа дъга от капки вода пресичаше ливадата. Тя се приближи до решетката и натисна бутона. След няколко секунди се чу глас:

– Да?

Тя се погледна нагоре към камерата:

– Здравейте. Аз съм Морган.

– Здравейте. – Тя чу бръмченето от отварянето на металната решетка. – Изчакайте, ще ви помогна с багажа.

– Няма нужда. Нося само една чанта. – Тя я повдигна към камерата, но никой не отговори.

Тя почака още малко и влезе. Въздухът от другата страна бе приятно хладен. Маратонките й скърцаха по чакъла. По пътеката към нея се приближаваше висок мъж със светлокестенява коса, облечен в поло и джинси.

– Здравейте отново. Аз съм Винсънт.

Тя се здрависа с него.

– Приятно ми е.

– Почакайте – каза той, без да изпуска ръката й. Дланта му бе суха и топла. – Нека ви огледам.

Тя се усмихна неловко,

– Чудесно – каза той накрая. – Наистина чудесно.

– Благодаря – каза тя. – Макар че не е необходимо.

Той се разсмя – приятен, гърлен звук, който подхождаше на загорялата кожа и светлите му очи.

– О, не, повярвайте ми, напълно искрен съм. Елате, нека влезем вътре.

– Цмих е тук – каза той, докато отваряше стъклената врата пред нея. – Закарая и Трементин ще пристигнат по-късно днес. Катрин и децата – най-вероятно утре сутринта.

Къщата бе една от онези модерни постройки от стъкло и дърво в странна многоъгълна форма. През еркерите на хола се виждаше плажът и океанът отвъд него като искряща ивица син кристал.

– Обядвали ли сте?

Тя отвърна поглед от гледката навън. Винсънт стоеше в кухнята, оградена от бара от светло дърво.

– Да, в самолета.

– Тогава нещо за пиене? Кафе?

– Става. Благодаря.

По стълбата слезе слаб мъж облечен в яке и панталони от тъмножълта, дебела кожа.

– Здравейте – каза той и й подаде ръката си с дълги пръсти и възлести стави. – Аз съм Цмих.

Той изобщо не приличаше на брат си с тънката като хартия, нездрава кожа, опъната върху фините като птичи кости на лицето му и черната коса, която падаше в очите му.

– Морган – каза тя.

Той седна на един от високите столове до бара. Ципът на якето му бе закопчан догоре въпреки топлото време и там където яката опираше челюстта му, се виждаше алена ивица, като попарена кожа.

– Харолд ви е обяснил ситуацията, нали? – попита той, хвърляйки й кос поглед.

– Отчасти – отвърна тя.

Винсънт постави чашата с кафе пред нея.

– Няма от какво да се притеснявате – каза й той. – Искаш ли кафе? – попита брат си.

Цмих не му обърна внимание.

– Чудя се защо изобщо дойдохте – каза той.

Винсънт го изгледа.

– Защото аз настоях – каза натъртено той.

Цмих повдигна острите си рамене.

– Харолд бе против.

– И какво по-точно ви каза? – попита Морган с интерес.

– Не знаех, че сте разговаряли – произнесе бавно Винсънт.

Цмих погледна брат си.

– Какво значение има?

– Има, защото не желае да общува с никой от нас и изведнъж се оказва, че за теб прави изключение.

– Може би защото – процеди Цмих – аз съм единственият от нас, който не иска нищо от него.

Винсънт почервеня.

– А може би аз съм единственият, който има право да иска нещо от него…

– Винсънт – прекъсна го брат му.

– Искате ли да видите стаята си? – попита Винсънт и Морган кимна с облекчение.

– Семейството ми има твърде дълга история и твърде добра памет. Това е ужасна комбинация – каза Винсънт в стаята й, която гледаше към океана. – Страхувам се, че прекарваме голяма част от времето си заедно в дърлене помежду си. Не бива да ни обръщате внимание.

Морган остави чантата си на леглото.

– Харолд наистина не искаше да идвам.

Винсънт кимна.

– Донякъде мога да го разбера. Той отдавна не е имал карин.

– Какво?

– Компаньон, партньор, спътник.

– А – отвърна Морган – не бих описала отношенията ни така.

– Отношенията ни с вас зависят от много неща.

Тя се замисли.

– Вие имате ли…партньор?

– Не. Нито пък Цмих, но той има по-особено мнение по въпроса. За останалите сама ще разберете.

– Вижте – каза Морган – не искам да ставам причина за разпри помежду ви.

Той седна на ръба на леглото.

– Няма да има нищо такова. Вие сте на Харолд, което означава член на семейството ни. Никой от нас не би си позволил да се отнася с неуважение към нещо негово.

Тя повдигна вежда, имитирайки Харолд.

– Нещо негово?

– Вие сте негова творба.

Тя се сети за белезите по тялото си и отмести поглед. Винсънт кимна доволно и се изправи.

– Ние ценим труда, вложен в произведенията ни – каза й той. – Защото те осмислят живота ни.

Вратата се затвори след него. Морган се просна на леглото и се загледа в тавана.

………………………………

Баща й махна от масата до прозореца. Тя му се усмихна и подаде палтото си на сервитьора. Той се изправи, стряскащо едър дори в добре скроения си костюм и я прегърна. Миришеше на кардамон от афтършейва си.

– Всички ти пращат много поздрави – каза той, когато седнаха.

Той й разказа за Джен и децата („растат толкова бързо, скоро ще трябва да мислим за колеж за Ерик”), за приятелката на Алан („хубаво момиче, но малко глупаво”) и тя го слушаше с онова особено чувство в корема. Всички ми липсвате ужасно – мама, Джен и Алан, и ти, татко.

– Е, как е работата? – попита накрая той и тя се скри зад менюто.

– Върви – отвърна.

Когато погледна отново към него, той бе оставил менюто на масата и я гледаше внимателно.

– Говорих с Томас. Каза ми, че ти е предложил поста на помощник-мениджър. Морган, нали разбираш, че това е напълно безперспективна позиция?

Трябваше да се досети, че Грийн се е раздрънкал.

– Знам.

Затова я прие.

– Майка ти смята, че e най-добре да се върнеш у дома. Вкъщи също можеш да си губиш времето.

Да, но там бяха тя и Джен и техните планове за семейство и деца, безкрайните разговори за мъже и бракове, когато майка й в съвършена имитация на Бланш Дюбоа казваше провлeчено: „Но, скъпа, всяка жена има нужда от някой, който да се грижи за нея.”

– Щом работата не ти харесва, смени я.

– Не е това – отвърна тя. – Не знам как да го обясня по-добре, но навсякъде е едно и също.

Ставане в седем, работа, обедна почивка, още работа и вечер вкъщи, когато заспиваш толкова рано пред телевизора, че дори не успяваш да изгледаш новините.

Единствено с Рон й бе интересно, когато той я караше да изслушва идеите му, докато крачеше развънуван из кабинета си и ръкомахаше, а тя намираше слабите места в теориите му и той се ядосваше и крещеше, че не му е нужно мнението на някой, който си мисли, че бизнес означава да демонстрираш модните си открития в офиса. Но и двамата отлично знаеха, че не беше така, защото тя притежаваше способността на баща си да мисли критично и да не се впечатлява от тези, които бяха по-умни от нея.

– Мислех, че тези кризи се изживяват още в университета.

– Знам, знам – каза тя. – Държа се детински.

Баща й повика сервитьора и поръча.

– Дрехи, книги, филми – промърмори тя. – Какво ли не, само да не се чувстваш пораснал.

Той се облегна назад

– Рано или късно всеки намира някого, заради когото да порасне.

Тя го изгледа изпод вежди.

– Прозвуча като нещо, казано от мама.

Той се разсмя.

– Това не означава, че не е вярно.

Вкъщи докато стоеше до прозореца в апартамента си и зяпаше града долу, се сети за визитката, която бе останала у нея. „Плътта като изразно средство, кожата като платно за това, което трябва да бъде разказано„ произнесе тихо и се усмихна на отражението си в тъмното стъкло.

………………………………

В просъницата чу нови гласове от долния етаж. Отвори очи и се заслуша, вперила поглед в тавана. В стаята бе здрачът на ранната вечер и от отворения прозорец звукът на океана сливаше думите. Морган се изправи. Тялото й бе изтръпнало. Тя извади таблетките от чантата, глътна две, помисли малко и взе още една. После излезе от стаята и докато затваряше вратата, хвърли поглед надолу.

На дивана в хола седеше млада жена и когато тя за миг наклони глава към светлината, Морган застина на място, защото лицето й бе като изваяно с високи скули и чувствена, широка уста. Светли очи в стряскащ контраст с матовата, с кремавовиолетов като на екзотичен десерт оттенък. До нея седеше нисък, пълен мъж, който оживено говореше. Винсънт стоеше прав срещу него, с чаша в ръка и снизходителна усмивка. Цмих седеше отново на стола до бара, съсредоточен в някаква книга – евтин криминален роман, ако се съдеше по корицата му.

-… знаете какво ми коства всеки път да го измъквам от апартамента му в онзи град – казваше непознатият.  – Освен това трябва да прекосявам половината свят заради него, защото не желае да вземе обикновен полет.

Тихо изсумтяване и Морган се обърна. В подножието на стълбата стоеше още някой, обърнат с гръб към нея. Мъж, висок, между пръстите му просветваше цигара. Сякаш усетил погледа й, той погледна към нея през рамо – тя видя остър профил с тънки устни и гърбав нос, и после отново извърна глава.

– Мисля, че домашният любимец на Харолд е вече сред нас – каза той.

– Морган? – гласът на Винсънт.

Тя слезе по стълбите и мъжът се отмести от пътя й. Той я изгледа с присвити очи. Тя му върна погледа. Той приличаше твърде много на Харолд.

– Името ми е Трементин – каза, без да й подаде ръка и тя кимна.

– По дяволите, Трементин, и аз искам да я видя.

– Вървете – каза и я побутна леко. Тя го изгледа. – Брат ми не спря да говори за вас през целия път.

Тя заобиколи стълбата и влезе в хола.

– Значи това е тя. – Пълният мъж скочи на крака неочаквано пъргаво и се здрависа енергично с нея. – Мътните те взели, Харолд – измърмори той, докато я оглеждаше.

– Трементин – провикна се той към брат си – казах ли ти?

Тя погледна объркано Винсънт, който й се усмихна.

– Аз съм Закарая. А това – той посочи към жената на дивана – е Ники.

– Здравейте – каза Морган.

– Ники не говори. – каза Закарая весело. – С нея имаше известни усложнения.

– Или просто някой не си е свършил работата свястно – Трементин се бе приближил до тях. – Винсънт, подай ми някакъв пепелник.

– Цмих, кажи му колко часа след смъртта започва мозъчната некроза.

– Не ме намесвайте в глупавите си спорове – отвърна брат му, без да вдига поглед от книгата си.

Закарая направи физиономия.

– Истината е – каза той на Морган съучастнически – че Ники беше в кома десет дни преди да умре. И когато получих тялото й, твърде много нервни центрове бяха увредени необратимо.

Тя гледаше жената, която седеше неподвижно на дивана и не знаеше какво да каже.

– Изобщо не е трябвало да се захващаш с нея – каза Трементин. – Тя е повреден материал.

– Не, не. – Закарая размаха ръце. – Това щеше да е истинско престъпление. Кой съм аз да отричам красотата?

– Не й давам повече от две години – каза Трементин.

Винсънт повдигна с пръст брадичката на Ники и огледа лицето й. Наситено сините очи го наблюдаваха безизразно.

– Отлична работа, Закарая – каза той. – Още повече като се има предвид с какво си работил. Не мислите ли? – въпросът му стресна Морган.

– Красива е…

– А – каза Трементин подигравателно – ценител.

– Трябваше и Харолд да е тук. – Закарая се облегна назад. – Исках да чуя и неговото мнение.

Винсънт вдигна рамене.

– Поканих и него. Както всяка година.

– Мисля, че мнението му е ясно – каза Трементин и посочи с дълъг пръст към Морган.

– Така ли смяташ? – Закарая сви устни и се загледа в нея, наклонил леко глава. – Тогава бих казал, че изобщо не е честно.

Морган си пое въздух.

– Струва ми се, че…

– Гладен съм – чу се гласът на Цмих и те се обърнаха към него.

Той се бе изправил и стоеше до бара, с книгата под мишница.

– Тогава да вечеряме – каза Винсънт.

Вечерята на дългата маса с черни, квадратни чини и прибори като хирургични инструменти бе неловка. Морган се чувстваше не на място. Цмих не говореше, но продължи да чете, докато се хранеше с пестеливи движения. Закарая и Трементин не спряха да се заяждат – първият се смееше и намигаше на Морган, а другият се усмихваше подигравателно и потропваше с пръсти нетърпеливо, когато думите му се губеха в звука от високия, безгрижен смях на Закарая.

– Този твой град ти е изпил мозъка – каза Трементин. – Станал си също толкова глупав.

– Нищо не разбираш. Там гъмжи от живот. Бляскав, искрящ, ослепителен – отвърна брат му. – Пълен с материал, отговарящ на способностите ми.

От мястото си Морган можеше да види Ники,  все така седнала на дивана, която отвреме на време се раздвижваше, малки движения, които изглеждаха почти обикновени.

– Само едно нещо е достойно за изкуството ми – казa Трементин.

Брат му направи физиономия и остави вилицата си.

– Храня се, за бога.

Морган погледна към Винсънт въпросително, но той само поклати глава. Закарая изглеждаше отвратен. Трементин изгледа всички, сякаш ги предизвикваше да кажат нещо.

– Той използва собствената си плът – каза Цмих иззад книгата си.

– Не разбирам – отвърна тя.

– Аз наистина обичам себе си – каза надменно Трементин.

– О, боже – изстена Закарая.

– Имате предвид…

– Той прави свои двойници от плътта си – каза Винсънт.

– Отвратителна, абсолютно извратена работа – добави Закарая. – Питай защо не е довел никого. Те не траят дълго. Вероятно защото източникът е дефектен.

Трементин го наблюдаваше изпод вежди.

– По-добре отколкото да чукаш трупове.

– Е, не мога да споря с някого с явен опит и в двете.

– Ще престанете ли? – гласът на Винсънт се извиси.

– А, имаме гост. – Трементин се обърна към нея. – Казах ли нещо, което е засегнало чувствaта ви? Особено като се има предвид, че сте играчката на скъпия ни брат.

Тя го изгледа. Цмих бе навел книгата си и ги наблюдаваше.

– Не – отвърна тя. – И не съм ничия играчка.

– Нима? – провлече Трементин. – Какво.. разочарование.

– Достатъчно, Трементин – каза Винсънт.

– Извинявам се – каза той. – Въпреки че не го мисля.

Закарая се изхили.

– Изобщо не ми пука – отвърна Морган.

Трементин я погледна с лека усмивка.

– Тя е по-добра, отколкото си мислех.– каза Закарая. – Кажи, Винсънт, не мислиш ли?

Имаше някакъв десерт след това – твърде сладък и лепкав, с черно кафе. Трементин пушеше до еркерите, наблюдавайки мастиления океан. На дивана до Ники Цмих гледаше някакъв черно-бял филм със съсредоточно изражение и чиния на гърдите си.

– Харолд трябваше да дойде. Кат ще е разочарована – каза Винсънт, въртейки в ръцете си порцелановата чаша.

Морган облегна лакти на масата. До нея Закарая въздъхна и напъха вилицата в устата си.

– Сладкишът си го бива – каза той.

………………………………

И двамата бяха толкова нервни и безпокойни, като хрътки по следа. Рон – винаги търсещ предизвикателството, в леглото и в работата. Тя – мразеща рутината и въпреки това толкова бояща се да я разчупи. „Откачаш.” каза тя една сутрин на отражението си в огледалото в банята. Не липсата на избор, а прекаленото изобилие от алтернативи бе това, което я дразнеше, като драскане в гърлото. „Не знаеш какво искаш, защото можеш да имаш всичко.” каза й Рон. „Имаш нужда от съпруг, който да ти изневерява, за да не ти доскучее.” Тя наистина го мразеше, когато започнеше да говори така. „Няма да се извинявам за това коя съм.” каза му веднъж, когато се бяха напили и той я нарече разглезено хлапе. „Но винаги изглеждаш сякаш искаш да го направиш.” отвърна той.

В петък Алан се обади и тя не се досети, че нещо не е наред до мига, в който той я попита дали може да дойде за уикенда. „Мислех, че имаш изпити другата седмица.” каза тя и той отвърна, че всичко е наред, просто наистина иска я види.

– Не съм бебе, Алан – каза тя. – Кажи им, че нямам нужда от грижи.

Брат й въздъхна от другата страна на линията.

– И на мен не ми харесва, Мори – каза той. – Но мама смята, че си в депресия или ти липсва дома, което според нея е едно и също.

Тя облегна чело на стената.

– Аз съм добре, наистина. На работа е тъпо, но можеше да се очаква. Имам приятели. Ям редовно. Спя добре, особено на бюрото в офиса.

– Тогава какъв е проблемът?

– Татко не може да преглътне понижението ми.

Брат й се изхили.

– О, боже. Значи не може да се хвали с теб пред партньорите си по тенис.

– Видя ли? Ето защо не можеш да си позволиш да се мотаеш. Ти си последната му надежда.

В събота тя звънна на Рон, но той не си беше вкъщи и тя стоеше в апартамента си, чудейки се какво да прави. „Това не е депресия.” каза си. „Това е скука.” Така че трябва да е било скука, това, което я накара да се сети за визитната картичка в купата за плодове в кухнята и вероятно от скука тя се качи в колата си и шофира по заледените улици до адреса на нея.

Къщата бе триетажна, тухлена сграда в хубав, тих квартал, старомодна и изпълнена с достойнство. Тя провери два пъти адреса от задната страна на визитката преди да слезе от колата. Застанала пред къщата, премижавайки в острата, зимна светлина тя се почувства леко разочарована. Приличаше на място, където ти поставят скоби на зъбите. Тя изкачи няколкото стъпала към вратата, натисна звънеца и зачака, скрила нос в шала. Минаха две или три минути преди вратата да се отвори и на прага да се появи млад мъж, почти момче.

– Да? – каза той.

Той изглеждаше съвсем не на място, особено на фона на тъмната дървена ламперия зад него. Твърде слаб, в тениска и износени джинси, косата му бъркотия от тъмносини и черни кичури, с твърде много пиърсинги на ушите.

– Интересувам се какви услуги предлагате – каза тя, надявайки се да не звучи твърде глупаво.

Той се намръщи.

– Страхувам се, че не ви разбирам. Това е частен адрес.

Тя свали плетените си ръкавици и извади визитката от джоба си.

– Знам, че това, с което се занимавате, не е съвсем законно, но аз не съм от полицията.

Той погледна визитката.

– Някой се пошегувал с вас.

– Познавате ли Рон? – каза тя. – Той ми я даде. Аз съм негова приятелка.

Тя видя как момчето замръзна и си помисли „Това трябва да е той.”

– Какво става, Дейвид? – някой попита отвътре.

Момчето се обърна и каза:

– Нищо, сър. – После на нея. – Не зная как сте се сдобили с тази визитка, но сте се заблудили…

– Мога ли да ви помогна? – каза някой и двамата се стреснаха.

Зад Дейвид стоеше мъж, но тя не можеше да види лицето му, защото сенките го разсичаха.

– Здравейте – каза тя. – Интересувам се от услугите ви. Имам ваша визитка. – побърза да добави.

Мъжът обърна глава към момчето и то измърмори:

– Съжалявам, сър.

Погледът му се върна към нея.

– Страхувам се, че сте сбъркали адреса. Приятен ден – каза мъжът.

– Но…

Вратата се затвори в лицето й.

………………………………

Някой чукаше на вратата. Тя се изправи внимателно, каза „Един момент” и нахлузи джинсите и блузата си. Когато отвори вратата, бледото, пълно лице на Закарая засия срещу й.

– Добро утро – каза той бодро. – В кухнята има закуска и Трементин прави прясно кафе. Винсънт отиде да вземе Катрин и децата от летището. Цмих още спи. Ники и аз отиваме на плажа. Ако искаш след закуска, можеш да се присъединиш към нас.

Тя се опита да смели цялата тази информация.

– Окей – каза накрая. – Но трябва да си взема душ.

– Чудесно – отвърна той и изчезна.

Тя свали дрехите си и влезе в банята. Десет минути по-късно седна на пода, изпразни чантата си на малката масичка в ъгъла и педантично подреди шишетата с хапчета на нея. Известно време ги изучава с намръщено чело, после протегна ръка и сви пръсти. Засега всичко беше наред. Тя отвори шишетата, избра няколко от разноцветните таблетки, добави още, махна други и накрая ги глътна една по една, кривейки лице. „Майната му” каза на глас и слезе долу.

Трементин седеше на дивана, с крака на ниската маса пред него. В ръката си държеше цигара, а на бедрото си бе облегнал пепелник.

– Кафето и сандвичите са на бара. – каза той.

– Мерси. – отвърна Морган.

Докато тя се хранеше, Трементин не престана да я наблюдава.

– Не прекаляваш ли с яденето? – попита той внезапно и тя спря да дъвче.

– Отивам на плажа. – каза.

– Прави каквото искаш – отвърна той и запали нова цигара.

Тя премина през еркерите и прекоси каменната алея към брега. Закарая лежеше на един от шезлонгите.

– Не е ли прекрасно? – попита той, когато тя се приближи.

– Да.

В сутрешната светлина водата изглеждаше като разтопена стомана, вълните превръщаха жълтия пясък на прибоя в ивица бетонно сиво и хвърляха пръски вода в лицата им. Вятърът и океанът слепнаха косата й и оставиха сол по устните й. Тя седна на пясъка.

– Трябва да си с бански – каза Закарая.

Тя го погледна. Той бе все още по халата си от ярка коприна.

– Предпочитам да не съм – отвърна.

Той облегна брадичкана ръката си и я загледа за момент.

– Нещо, което той е направил? – попита накрая.

– Да – отвърна тя. – Къде е Ники?

Той махна към океана.

– Плува или по-точно казано носи се по водата.

Тя я потърси с очи сред хаоса от пяна, но не видя нищо.

– Не е ли опасно за нея?

– Точно обратното – каза той. – Солта консервира. Пък и тя не може да се удави.

Тя насипа пясък в дланта си и после разтвори пръсти. Пясъкът се плъзна между тях.

– Защо го направи?

Той не попита какво точно.

– Тя бе красива, още докато беше жива, но сега е съвършена. Това е нещо, което сама би поискала – да стане произведение на изкуството вместо да изгние в земята.

– Имах предвид теб – каза тя и погледна право в бледите очи, безцветни в утринта.

Пълните устни се изпънаха в усмивка.

– Ние копнеем за красота, дете – каза той. – През целия си живот. Сигурен съм, че каквото й да ти е сторил Харолд, то също е красиво.

Тя погледна към ревящия, неспокоен океан.

– Да – отвърна – така е.

После се изправи.

– Ще се поразходя – каза.

Тя крачи с боси крака в плитката вода на прибоя, докато достигна края на залива, където черните скали се впиваха във водата. Някой изсвири остро и когато се обърна, се чу вик:

– Хей. – И тя отскочи настрани, преди светлокосо момче да се блъсне в нея.

– Съжалявам – широка усмивка от бели зъби и тя не се сдържа да не се усмихне в отговор.

Още едно хлапе изкочи зад първото, след тях се появи и слабо, черно-бяло куче.

– Ти трябва да си Морган – каза второто момче.

– Да.

– Аз съм Джейк – каза първият хлапак. – А това е Пол. – Той посочи с палец тъмнокосото момче зад него.

– Вие сте децата на Катрин – каза тя и те кимнаха в синхрон. – А това е? – Тя погледна към кучето.

– Куче – каза Джейк.

– Не можем да решим как да го кръстим и затова му викаме така.– обясни Пол.

– Ясно – каза тя. – Мисля да изкатеря скалите. Искате ли да се пробвате?

Те се изкачиха бавно и внимателно, помагайки си един на друг. Скалите бяха остри под ръцете им и миришеха на гнили водорасли. Когато стигнаха горе, вятърът се засили и запрати косата й в лицето й. Отвъд скалите се простираше дълга ивица каменен плаж, а в далечината се виждаше дървен кей.

– Днес не става за плуване – каза Джейк.

– Може би утре ще бъде по-спокойно – предположи тя.

Кучето наблюдаваше океана със съсредоточен поглед и изплезен, розов език.

– Чичо Закарая ни вика – каза Пол и тя погледна надолу.

Той им махаше.

– Време е за обяд – тя го чу да вика сред шума на вълните.

Когато влязоха един по един в къщата, следвани от кучето, на дивана седеше жена, стройна и елегантна, в добре скроен костюм. Трементин седеше срещу нея, с пръсти, заровени в тъмната й коса и говореше. Винсънт и Цмих подреждаха масата.

– Това е тя – каза Трементин, когато Морган влезе.

Жената стана и заобиколи дивана.

– С нетърпение очаквах да се запознаем. – каза и протегна слаба, бледа ръка.

Морган стисна хладните пръсти.

– Навън е ужасно ветровито – отбеляза Закарая, дъвчейки суров морков.

– Обядът е готов – каза Цмих.

Морган седна между Катрин и Винсънт и в спокойствието на обяда научи, че Винсънт обича да готви, Цмих смята седемдесетте за най-добрите години на киното, а Джейк мрази моркови.

– Как е Харолд? – попита Катрин.

– Добре – каза Морган. – Предимно работи.

– Не съм го виждала от толкова време – каза Катрин и погледът й се плъзна към Винсънт. – Както всички останали, всъщност.

– Трябва ли да обсъждаме това за хиляден път? – попита Трементин от другия край на масата. – Вече ми се повръща.

Катрин го изгледа и той повдигна рамене.

– Рано или късно се връщаме на тази тема при всеки разговор. Става досадно.

Цмих вдигна глава от чинията си.

– Тогава спри да говориш – каза тихо.

– С удоволствие – озъби се Трементин. – Но ми се ще и вие да престанете.

– Хайде, хайде – каза Закарая. – Добре известно е, че в една изискана компания се обсъждат само неприсъстващите. – Той се усмихна широко. – Затова винаги идвам.

След обяд Цмих отиде да спи, а Закарая отведе децата на плажа – да, да, нямаше да влизат във водата и той ще се погрижи да се държат прилично.

– Кафе или чай предпочитате? – попита Винсънт.

Тя се бе научила от Харолд да пие чай, още един от навиците му, които несъзнателно копираше. Докато Винсънт оправяше масата, тя седеше на дивана и наблюдаваше как парата от чашата й бавно се издига във въздуха.

– Исках да говоря с Харолд за децата – каза Катрин и Морган погледна към нея.

Трементин пиеше уиски, облегнат на хладилника. Катрин седеше на масата, с чаша кафе в ръцете. Той направи физиономия.

– Не разбирам на какво си се надявала.

– Не знам – каза Катрин.

Тя се изправи и отиде до него.

– Не искам да имаш никакви лоши чувства към него – каза тя и докосна ръката му леко.- Ще отида да видя дали децата са успели да подлудят Зак.

Трементин остави чашата на масата и каза.

– Идвам с теб.

Когато излязоха, Морган попита:

– Какво им е на момчетата?

Винсънт оставяше чиниите в умивалника.

– Обичайното.

Тя смръщи чело.

– Обичайното? – тя стана и отиде до него. – Имаш ли нужда от помощ с чиниите?

– Да. – Той я погледна. – Обичайното, което се случва с творбите ни. – Той посочи към кърпите до умивалника. – Можеш да ги подсушаваш.

Тя стоеше замръзнала, без да чува какво й се казва.

– Мислех…

Той пусна водата.

– Какво? Че са нейни истински деца? – Той се усмихна невесело. – В определен смисъл те са повече от това. – Той й подаде мокра чиния. – Харолд можеше да помогне. Той винаги е бил най-способният от нас.

Тя избърса чинията и я остави на стойката.

– Не изглеждат … болни – каза.

– Катрин прави каквото е нужно. Но няма да е за дълго.

– Съжалявам – каза тя.

– Няма за какво да се извиняваш – отвърна той.

– Понякога изобщо не мога да го разбера – каза тя тихо и Винсънт я погледна, изражението му бе изненадващо нежно.

– Нито пък аз.

На горния етаж тя набра номера у дома.

– Да?

– Дейви, аз съм – каза тя. – Харолд там ли е?

– Здрасти, Морган. Всичко наред ли е?

– Да, съвсем. Мога ли да говоря с него?

– В момента има клиент. Вероятно ще привърши след час. Ще му кажа, че си звъняла.

– Добре ли сте двамата?

Дейвид се изхили.

– Справяме се, въпреки че е малко тъпо, когато не си тук. Той се изнервя.

– Аха, сигурно.

– Вчера го хванах да зяпа телефона поне пет минути.

Тя притвори очи.

– Дейви, слушай, не му казвай, че съм се обаждала.

– Морган, тези ваши игри, те са просто глупави.

– Аз не…

– Напротив, правиш го. Но няма да ви преча. Няма да му кажа нищо.

– Мерси, Дейви.

Той й затвори.

Вечерта се оказа гореща и задушаваща и климатикът ръмжеше в отчаян опит да надвие жегата. Винсънт изруга и го изключи.

– Не знаех, че си такъв природозащитник – подхвърли Трементин.

– Хайде – каза Винсънт. – Всички вън, на плажа.

Изнесоха столове, чинии, чаши и сгъваема маса. Катрин направи сандвичи, а Закарая носеше купища лед от кухнята. Морган издърпа стола си толкова близо до водата, колкото можеше без вълните да мокрят обувките й. Изненадващ хлад идваше от океана. Тя затвори очи.

– Колко, Катрин? – казваше Винсънт.

– Седем. А ползата е никаква и вече става опасно. Полицията подозира нещо.

Трементин се изхили.

– Черната вдовица.

– Не е смешно. Ще се наложи да напуснем страната.

– Кат, ако имаш нужда от нещо – пари или каквото и да е, само кажи.

– Благодаря, Винс, но няма нужда.

– Можеш да използваш трупове, скъпа.

– Знаеш, че няма да свършат работа, Зак.

– Е, вършат работа, но не така, както искаш.

– Когато искаш да имитираш живота толкова добре, трябва да направиш определени жертви.

– Виж кой го казва. Кажи ни, Цмих, когато се погледнеш в огледалото, с тази глупост ли се утешаваш?

– Трементин, понякога си мисля, че използваш части от мозъка си за онези твои уроди.

– Твоето остроумие ме уби.

Имаше още думи и кикот и високият глас на Винсънт, който каза ‘Пораснете най-накрая.” Но тя не слушаше повече, защото океанът се бе издигнал като стена от тъмнина и блясък и тя си помисли „Господи, всички ние сме побъркани.”

………………………………

Тя беше задрямала пред телевизора, когато някой звънна на вратата. Тя полежа известно време, чудейки се кой може да е – надяваше се Алан да не бе изнуден да дойде. Звъненето продължи настойчиво. Тя изруга и стана. Когато отвори вратата, Рон нахлу вътре, почти отнасяйки я със себе си.

– Е – каза тя. – Добър ден и на теб.

Той надвисна над нея.

– Морган – каза – какво по дяволите си мислиш, че правиш?

Тя потри нос.

– Нищо. Имам предвид нищо особено. Гледах телевизия, когато ти позвъни.

Той я стисна за рамото и тя погледна многозначително към ръката му. Той не й обърна внимание.

– Какво си правила на онова място? Знам, че безделието ти е безгранично, но този път наистина прекали.

Тя най-накрая разбра.

– Имаш предвид онова място от визитката ти? – Той й хвърли свиреп поглед. – Чакай. – каза тя. – Откъде знаеш, че съм била там?

– Не това е важно в момента.

Но тя не слушаше.

– Трябва да е било онова момче, Дейвид, нали? Което означава, че има телефонния ти номер. Което означава, че е сериозно. О, Рон, наистина ли?

– Господи, Морган, млъкни за секунда и ме чуй. Повече няма да ходиш там, разбираш ли?

Тя стисна устни.

– И мога ли да попитам защо?

– Защото аз казвам така.

– Майната ти, Рон. Няма да ми заповядваш какво да правя.

– Няма какво да търсиш там.

– А – каза тя. – Може да искам модификация.

Той се втренчи в нея.

– Не си наред.

– Може би.

– Няма да ходиш там, Морган.

– Как пък не.

Така бяха цялата седмица. Тя се цупеше и не му говореше.

– Държиш се като дете, Морган – накрая й каза той в коридора пред офиса на Грийн.

На следващата събота тя бе отново на тихата улица пред тухлената къща, заобиколена от снежни дървета.

– Слушай – каза тя на Дейвид, когато той я видя на прага. – И двамата знаем, че не съм от полицията или от някаква санитарна служба, така че можеш да зарежеш глупостите. Просто искам малко информация.

Той въздъхна и кръстоса ръце.

– Какво по-точно?

Тя подсмръкна.

– Ами, четох за всички онези скарфикации, импланти, суспензии, да не говорим за обикновените татуировки и пиърсинги. И повечето модификации се оказаха неща, свързани със секс. Та въпросът ми е – това ли е всичко, което можете да правите? Имам предвид, не звучи особено поетично, само болезнено.

Той я гледаше.

– Не – каза – не правим само това.

– О. Нима?

Той кимна и каза:

– Ако нямаш повече въпроси. – И се опита да затвори вратата, но тя бе по-бърза и я спря с лакът.

– Какво друго? – попита тихо. – Наистина трябва да знам и няма да спра да идвам и съм наясно, че не искате излишно внимание. А ние вече правим сцена.

Те се гледаха известно време и накрая той каза:

– Добре. Влез.

Той я поведе по коридора от тъмно дърво и докато крачеше след него, тя разгледа графиките по стените – черно-бели и старомодни като всичко останало в къщата. Изкачиха стълби – дървени и с деликатно резбовани перила. Площадката на етажа бе просторна и ярка в светлината, идваща от съседните стаи.

– Изчакай тук – каза Дейвид и изчезна някъде.

Тя застана в средата на водовъртежа от светлина и загледа носещия се във въздуха прах. Беше топло и миришеше на дърво и кожа.

– Можеш да влезеш – каза Дейвид и тя го последва вътре.

Стаята беше с големи прозорци, плътни завеси и тежки мебели. Подът бе покрит с книги и атласи, парчета хартия и скици, разхвърляни наоколо сякаш в нервен пристъп. Върху огромното дъбово бюро седеше мъж. Той вдигна поглед от купчината бележки, които държеше.

– Дейвид каза, че искате да знаете какви услуги предлагаме. – Гласът бе същият от онзи ден.

– Да – каза тя. – Искам да знам какво може да правите.

– Страхувам се, че не предлагаме каталози. Вие решавате.

– Ако не зная какво можете да правите, е малко излишно да решавам какво искам.

Погледът му се върна въху листовете хартия в ръката му.

– Наша работа е да решим дали можем да го направим или не – каза той, прелиствайки бележките. – Вашата е да кажете какво искате.

Тя погледна към Дейвид, а той само повдигна рамене.

– Нямам никаква идея какво искам – каза тя.

– Тогава да не си губим взаимно времето – отвърна й мъжът. – Дейвид ще ви изпрати.

Тогава тя си спомни някои от снимките, които бе видяла в интернет.

– Можете ли да ме накарате да чувствам? – каза бързо тя и той я погледна отново и най-накрая в очите му имаше интерес.

– Какво имате предвид?

– Както когато мъжете разрязват уретрата си, за да разкрият нервите вътре. Можете ли да ме обърнете отвътре навън?

Мъжът скочи от бюрото и се приближи.

– Сър – каза Дейвид паникьосано – тя не го мисли наистина.

Мъжът го накара да млъкне с нетърпелив жест.

– Искате да чувствате цялото си тяло като възел от нерви?

– Можете ли да го направите?

Очите му бяха тъмни и настойчиви.

– Да – каза той. – Мога.

………………………………

На сутринта тя се събуди от тропот на крака и приглушен смях. После някой извика „Ще ти наритам задника!” и последва звук, сякаш нещо се изтърколи надолу по стълбите.

– Момчета! – гласът на Закарая. – Някой от нас се опитват да спят.

– Съжаляваме, но изпуснахме топката по стълбите. – После хилене.

Тя се обърна в леглото и затвори плътно очи. Когато отново се унесе, взрив от силна музика разтърси къщата и тя почти подскочи.

– Мътните го взели – прокънтя гласът на Трементин. – Кат, тези твои чудовища искат да ни убият.

Тя стана и отвори вратата. Трементин в черна пижама я изгледа от прага на стаята си. Цмих открехна вратата на своята спалня – все още беше в кожените си панталони и яке.

– Съжалявам – Катрин излизаше от стаята си с голяма плажна чанта и книга в ръка. – Но те са неконтролируеми, когато ги прихване. Ще ги заведа на плажа.

– Аз ще направя кафе – каза Морган.

Долу срещна Винсънт, който изключваше уредбата.

– Днес времето ще е прекрасно за плаж – каза й той.

Така си беше. Океанът бе гладък и спокоен, толкова син, че очите заболяваха. Слънцето бе високо над хоризонта и обещаваше горещ пясък и хладка вода.

– Майната му! – едно фризби почти отнесе чашата кафе от ръката й.

– Що за език! – Катрин седеше на един шезлонг и четеше.

– Искаш ли да се включиш? – попита я Пол.

– Не ме бива особено – каза тя.

– Голяма работа. Нито пък нас. Само кучето го бива.

Морган почти си изкълчи крака, докато се опитваше да улови фризбито, на три пъти почти успяха да бутнат книгата от ръцете на Катрин, а Джейк падна по лице и после плю пясък около пет минути, докато брат му се търкаляше от смях.

– Време е да се намокрим – изкрещя Пол и се хвърли във водата с шумен плясък.

– Можеш ли да плуваш? – попита Джейк, докато сваляше тениската си.

– Да, но не искам.

Тя се обърна и видя, че Катрин я наблюдава.

– Водата е наред – каза тя.

– Аха – отвърна Морган. – Изглежда чудесно.

Те мълчаха известно време и накрая Морган каза:

– Харолд може ли да помогне на децата?

Катрин отхвърли косата от лицето си.

– Не зная. Преди да дойдем, бих казала по-скоро не, но сега – тя отново погледна към нея, – не съм толкова сигурна. – Тя се усмихна леко. – Големите очаквания са глупаво нещо. Свикнала съм на разочарования.

Морган подритна камъче в пясъка.

– Мога да поговоря с него. Не знам дали ще ме послуша, но мога да опитам.

Катрин я наблюдаваше внимателно.

– Да – каза тя. – Би било много мило.

– Кое би било мило?

Трементин бе на няколко крачки зад нея и я гледаше с присвити очи.

– Нищо – отвърна Морган.

Чувстваше погледа му по целия път до къщата.

– Няма ли да поплуваш? – попита Винсънт, но тя поклати глава и се качи в стаята си.

Тя се облегна на прозореца и оттам наблюдваше как Трементин се бе привел над Катрин и говореше, жестикулирайки нервно. Тя не можеше да види лицето му, защото той бе с гръб към нея, но изражението на Катрин бе спокойно и леко насмешливо.

Някой почука на вратата и тя се сепна.

– Да?

Закарая надникна вътре.

– Исках да питам дали играеш покер?

– Не – отвърна тя.

– Искаш ли да се научиш? – Той й намигна. – Хайде. Винсънт е ужасно некадърен, а Цмих не е играл от години. Аз съм единственият с някакви заложби и обещавам да съм великодушен.

Те играха около ниската маса в хола. Цмих бе тих и съсредоточен. Винсънт не обръщаше особено внимание на играта, по-заинтересуван от новините по телевизията, а Закарая бе шумен и весел и се опитваше да мами. Ники седеше в краката му и той облегна брадичка на тъмнокосата й глава.

Когато Катрин, Трементин и децата се върнаха от плажа, имаше спор какво да се яде и кой да сготви и накрая Катрин каза „Окей, щом очевидно не искате да си прекъсвате играта.” и направи спагети. Те оставиха отпечатъци от соса по картите, а Джейк разсипа малко на пода и кучето го облиза.

Следобяд Цмих заспа на дивана и те разговоряха тихо. Морган седеше на пода, облегнала гръб на дивана, кучето бе поставило глава на скута й и тя разбъркваше картите в ръцете си. Някой й подаде чаша уиски.

– Можеш ли да повярваш какви глупости дават по телевизията?

– Тихо. Опитвам се да гледам.

– Не си наред, Винсънт. Това е пълна идиотия. Кажи, не съм ли прав, Трементин?

– Цялата тази страна е идиотска.

– О, боже, пак започваме. А ти щастливо гниеш в онзи град.

– Поне има култура.

– Това също е култура. По свой си начин.

– Кат, не говориш сериозно, това е пълна пародия.

– Помня, когато твърдеше същото за онзи художник, как му беше името, а сега имаш негови картини.

– Просто защото са доходни. А и аз не събирам телевизори.

– Никога не можеш да знаеш какво ще ти се наложи да правиш.

– Дали някой вече колекционира телевизори?

– Зак, престани да разсъждаваш над глупости и ми подай бутилката.

– Кой донесе пиенето? Бива си го.

– Аз. От онзи град.

– Никога не съм твърдял, че няма добри страни.

– Чувате ли децата?

– Не.

– Мисля, че са горе.

– Ще отида да ги проверя.

– Хайде, Кат, сядай. Тихи са. Може би са си намерили някакво занимание.

– Точно от това се страхувам.

– Морган, искаш ли още уиски?

Луната като маслен отпечатък. Тя я виждаше обърната наопаки сякаш висеше под океана в небе от тъмносиньо. От алкохола започна да й се доспива. Тя се изправи.

– Къде отиваш? – попита Закарая.

– Горе. За секунда.

Тя внимателно се изкачи нагоре, чувствайки леко замайване. В стаята си отиде до банята и държа лице под струята вода, докато отражението в огледалото не изглеждаше толкова изненадано. Не биваше да пие с всички онези боклуци, които взимаше. Тя си пое дъх и светът изглеждаше стабилен, така че тя излезе от банята.

– Имам молба.

Тя се стресна и изпусна хавлията на земята. Трементин стоеше облегнат на рамката на вратата, полускрит в здрача.

– Каква молба? – каза тя.

Той се изправи и направи стъпка към нея.

– Искам да видя тялото ти.

Тя се втренчи в него.

– Да не си откачил? – успя да каже накрая.

– Закарая каза, че не искаш да показваш тялото си. Искам да видя какво е направил Харолд.

Тя усети как почервенява.

– Аз не съм цирков урод. Разкарай се от стаята ми.

Той се усмихна леко.

– Хайде, Морган. Не те е страх, че ще ти направя нещо, нали? Или е толкова грозно?

Те се загледаха. Тя стисна устни.

– Не. – каза. – Не е грозно. Затвори вратата.

Той й показа зъбите си и го направи. До нея бе огледалото и Морган пристъпи леко встрани от него, докато сваляше блузата си през глава. Тя я хвърли на пода и го изгледа предизвикателно.

– Господи – каза той тихо и се приближи до нея. – Милостиви боже. Мога ли? – попита и Морган кимна и се обърна.

Тя видя в огледалото, зад себе си, как очите му проследиха деликатната мрежа от белези.

– Този шибан мръсник – измърмори той. – Този откачен, шибан мръсник.

Тя почувства допира му върху гръбнака си и изсъска. Пръстът се плъзна по метала, който обгръщаше прешлените, към ръбовете на разклоняващите се белези. Тя затвори очи и облегна ръце на хладното стъкло пред нея.

– Неприятно ли е? – тя почувства дъха му до ухото си.

Тя поклати глава.

– Погледни ме – каза задавено той и тя се подчини.

Те стояха в тънината, толкова близо един до друг, сякаш бяха прегърнати. Тя видя как върхът на езика му докосва един от белезите на рамото й. Бързо близване и тя потръпна от хладния въздух върху влажната кожа. Той се усмихна. Лек танц на пръсти и устни по изящната дантела от белези по гърба и умът й се разтроши.

– Красиво – каза той.

Тя повдигна глава, треперейки и се погледна в огледалото. Наистина беше красиво. Въображението на Дейвид бе сплело нервите в тази татуировка от белези. „Природата държи повече на функционалността, отколкото на красотата.” бе казал Харолд. „Затова само с красота можем наистина да я подчиним.”

– Толкова съвършена имитация. – Очите на Трементин над рамото й следяха отражението й, а устните му бяха пристиснати към кожата й.

После тя не разбра как той впи зъби в мъртвата тъкан, но от последвалата болка почти загуби съзнание. Тя прехапа език и падна на колене, опитвайки си да си поеме въздух. Той стоеше над нея невъзмутим.

– Но както отлично знаем от горчивия си опит, няма нищо съвършено на този свят – каза той. – Дори ние самите не сме.

Тя не чу как той си тръгна, защото лежеше на пода само с тази агония в ума си, скимтейки тихо, свита на топка, с чело притиснато в килима и сълзи, който попиваха в меката материя. Когато болката утихна дотолкова, че да й позволи да мисли ясно, Морган се довлече до масичката в ъгъла и взе шепа таблетки. После се сви на леглото и зачака лекарствата да подействат.

………………………………

Тя го сънува. Сънува стая пълна със зимна светлина. Сънува как кожата й бе разрязана и болката, която последва. Сънува бивши любовници и какво бе чувствала тогава. И когато се събуди, започна да разбира.

– Мислиш ли, че е откачено? – тя попита Рон.

– Мисля, че е извратено – каза той. – Мисля, че трябва да си прегледаш главата.

Нима? Тя не можеше да каже. Но то остана, ден след ден, седмица след седмица, през внезапното проблясване на пролетта и горещия дъх на лятото. Не решение или необходимост, просто чувство за правилност. И сред сплотената, полусекретна общност на любителите на модификации тя откри, че той бе нещо като легенда. „Той може да направи всичко.”, каза й някой в някакъв форум. „Абсолютно всичко.” „Извратено ли е да го искам?” написа тя и той отвърна „Добре дошла в клуба.”

През есента тя се върна там. Този път Дейвид го нямаше и Харолд й отвори. По-късно тя реши, че това бе част от необратимостта на случилото се. Той направи чай и тя го изпи, въпреки че мразеше горчивия, наситен вкус. Харолд й обясни всичко подробно и методично. Ще бъде болезнено. Ще остави белези. Ще трябва да взима рецепторни инхибитори, за да контролира свръхстимулацията на мозъка си. Имаше вероятност да отхвърли присадените нерви. Да получи нещо, което той наричаше хипералгезия.

– Опасно е – каза той. – Това е както ти самата каза – да се обърнеш наопаки, да разкриеш вътрешностите си, да станеш уязвима.

Защото болката и екстазът вървяха ръка за ръка, както се пееше в онези песни, защото същите нерви, които изгаряха от болка, също пренасяха удоволствието към мозъка. Тя стисна топлата чаша.

– Добре – каза тя. – Готова съм.

Тя не каза на никого нищо. Взе си отпуска, каза на Рон, че ще замине при родителите си, а на тях, че отива на планина. Събра малко дрехи в една чанта плюс четка за зъби и се качи в колата си. Когато Дейвид й отвори, той не каза нищо и тя се досети, че Харолд е говорил с него. Няколко хапчета по-късно и тя заспа, без да сънува в стаята, в която я бяха настанили.

На сутринта тя лежеше по корем в операционната на приземния етаж и разглеждаше плочките на пода, докато упойката не започна да действа. И когато се събуди отново в стаята си, гърбът й бе превързан и я болеше ужасно. Всяко, дори най-малко движение бе агония и Харолд дойде с инжекция с нещо, което замени болката с безчувственост и сухота в устата.

Две седмици по-късно, когато гръбнакът й бе изцяло в титан, а раните около метала зазадравяха, той започна да вплита нервите в кожата й. Този път нямаше упойка и тя лежеше на масата, хапейки устни, докато кожата й бе разрязвана милиметър по милиметър в сложна схема. Тя оставяше петна от кръв по чаршафите и имаше нощи, когато се събуждаше рязко от нетърпимото парене на мястото, върху което бе работил.

В деня, когато цялата й ръка бе покрита с червени драскотини, сякаш от котешки нокти, той каза, че сега трябва да чакат да видят дали ще отхвърли трансплантите и дали нервите ще започнат да функционират.

– Не можем да продължим, без да сме абсолютно сигурни. Има ли кой да се погрижи за теб? – попита той и тя излъга да, всичко е наред.

Вкъщи всичко бе наистина добре първите два дни, докато стоеше в леглото, натъпкана с лекарства до носа и зяпаше телевизия. От време на време ставаше и разглеждаше в огледалото гърба си – блестящия стълб метал и излизащата от него паяжина от вече розови белези, които плъзваха от рамото й по цялата й лява ръка чак до китката.

Но на третата сутрин тя се събуди с треска и си помисли „Трябва да му се обадя.”, но не беше изобщо лесно, защото й се гадеше ужасно и тя повърна на плочките в банята. Когато се опита да се изправи, светът изглеждаше килнат и тя разбра, че пада и си помисли „Абсолютно идиотско.” И това бе всичко.

Рон беше този, който я откри, но всъщност трябваше да благодари на Дейвид, който му бе казал какво става. Когато се събуди, бе в стаята си в къщата на Харолд, а отвън се чуваха гласове – предимно този на Рон, който звучеше ядосано и настоятелно. Когато влезе в стаята, й се прииска да се скрие под завивките и тогава той каза „Наистина си откачена.” и тя се захили и не можеше да се спре. „Но, хей,” каза тя накрая ”не е ли красиво?” и размаха ръката си пред очите му. Той се отпусна на стола и каза „Не знам какво да правя с теб.”

Беше получила алергична реакция към едно от лекарствата, обясни Харолд и тя каза „О, а ще може ли да продължим?” Той я погледна – бяха в кабинета му сред хаоса от хартия, и каза „Да, ако си сигурна, че го искаш.”

………………………………

Беше късно сутрината, когато най-накрая успя да изплува от лепкавия сън на лекарствата. Рамото й бе схванато и подуто. „Майната ти, Трементин.” каза тя и влезе под душа.

С лейкопласт и памук от аптечката в банята успя да направи някаква импровизирана превръзка. После навлече някаква блуза и слезе долу.

В хола бяха Катрин и Трементин.

– Добро утро – каза Винсънт от кухнята. – Нещо за закуска?

Тя поклати глава и седна на един от фотьойлите.

– Случило ли се е нещо? – попита Катрин.

Морган погледна към Трементин, който повдигна въпросително вежда.

– Нищо – отвърна тя. – Просто спах лошо.

– Днес мисля да отида до града с децата – каза Катрин. – Ако някой иска нещо…

– Цигари – каза Трементин. – Питай и Цмих. Мисля, че може да поиска някаква книга.

Катрин погледна Морган.

– А ти искаш ли нещо?

Тя помисли малко и изброи няколко антисептика и антибиотик. Останалите с изключение на Трементин я загледаха учудено.

– За какво ти е всичко това? – попита Винсънт.

– Ударих си рамото в банята – каза тя.

– Нека видя – каза Катрин.

Морган притисна гръб към облегалката на креслото.

– Не е нищо сериозно. Ще се оправя.

– Със сигурност – каза Трементин лениво и тя усети как почервенява от яд.

– Кретен – изплю тя.

Лицата на Катрин и Винсънт замръзнаха, а Трементин пребледня.

– Ах, ти… – изсъска той и замахна.

Ударът оттекна в стаята и тя, изненадана, притисна ръка към лицето си. Когато я махна, дланта й бе алена. Пръстенът на ръката му бе раздрал кожата на скулата й.

– Мътните го взели – каза някой.

Тя вдигна поглед и видя изражението на Трементин. Той я гледаше, сякаш бе зърнал призрак.

– Какво, по дяволите, си ти?

– Какво става тук?

Закарая бе влязал и ги зяпаше сащисан. Трементин се изправи рязко.

– Познай какво има за питомец Харолд – каза той.

Гласът му трепереше. Погледът на Закарая се спря на Морган.

– Тя кърви – каза той учудено и се доближи до нея. Пръстът му докосна раната и той се загледа в кръвта по него. После го постави в устата си.

– Кръв е – каза. – Морган, ще ни обясниш ли?

Тя го погледна неразбиращо.

– Какво трябва да обяснявам?

– Ние не можем да използваме кръв – каза тихо Винсънт. – Заместваме я с други неща.

– Кървиш, защото си човек – изсъска Трементин.

Закарая започна да смее.

– О, боже, това наистина е върхът. Значи това е перфектното творение на Харолд. – Той се просна на дивана. – Не е истина – каза той, задъхвайки се от смях. – Ама че шега.

– Какво ти е толкова смешно?- изкрещя Трементин. – Това, че ни е направил на идиоти или факта, че е допуснал нещо като нея да се докосва до нас, да живее с нас, да спи под един покрив с нас?

– Трементин, престани – каза Катрин.

– Кат, нали се надяваше, че той накрая е намерил начин да създаде съвършеното творение? Ето какъв е отговорът му.

Катрин стисна устни и погледна настрани.

– Ами ти, Винсънт? Нищо ли няма да кажеш? След всичкото това време той продължава да се подиграва с нас.

Винсънт стоеше замръзнал и блед.

– Господи, Трементин, за какво си се развикал? – Цмих стоеше на стълбите.

– Тя е човек – каза брат му, сочейки с пръст към Морган.

– Знам – отвърна Цмих.

– Какво?

– Ако някой от вас си беше направил труда да се загледа по-внимателно, щеше да разбере. Не разбирам обаче защо това да е повод за крясъци.

– Цмих – каза Трементин внимателно – ние имаме правила. Това, че ти и Харолд никога не сте ги спазвали, не означава, че сме длъжни да преглъщаме перверзиите ви.

Цмих го изгледа студено.

– Всеки от нас има право да прави каквото си иска.

– Тогава и аз имам право да не искам нещо като нея сред нас.

– Вървете по дяволите всичките – каза Морган високо.

Трементин се извърна към нея.

– От всички изчадия, които съм виждал, създавал и чукал, ти си най-голямото. Защото си му позволила да те докосва и защото той е паднал толкова ниско да докосва някой от рода ти.

Тя му се изсмя в лицето.

– Вчера не смяташе така.

Морган ги остави там в къщата. На брега на океана тя каза „Дяволите те взели и теб, Харолд” и изведнъж й се доплака ужасно, но стисна уста и се загледа в океана. Лицето й бе мокро и вкусът бе солен, но тя не бе сигурна, че е морска вода.

– Морган.

Тя се обърна. Винсънт се приближаваше към нея. Тя се изправи.

– Съжалявам – каза тя. – Не съм искала да заблуждавам никого.

– Знам. Вината е само негова.

– На Харолд? Не – побърза да каже тя. – Той не искаше да идвам. Аз настоях.

Винсънт я прекъсна.

– Не става дума за това – каза. – Той трябваше да изпълни едно обещание. Когато ти се появи, реших, че най-накрая го е сторил.

– Съжалявам – повтори тя. – Наистина съжалявам.

Той кимна.

– И аз също, Морган.

И после той просто я блъсна в океана. И докато тя се опитваше да се изправи сред вълните, той се приближи и натисна главата й във водата. Тя задържа дъха си, но ушите й бучаха и паренето в дробовете й бе нетърпимо, и тя усети, че отваря уста и горчива вода започна да влиза в гърлото й. Тя се давеше и болката в гърдите стана непоносима. Точно когато всичко пред очите й стана кървавочервено и тялото й натежа, някой я хвана за косата и извади главата й над водата. Тя си пое въздух инстинктивно и тогава се закашля и не може да се спре, дори когато Цмих я изтегли на брега и тя се сви на кълбо и кашля, а после започна и да повръща солена вода.

– Какво правиш, Винсънт? – чу Цмих да казва. – Каквото и да се опитваш да му докажеш, това не е начинът.

– Цмих, той ми е длъжник. Дължи ми живота си.

– Той знае това, Винсънт.

– А нима някога оцени саможертвата ми? Или я прие за даденост като всичко останало. Аз пожертвах уменията си, Цмих, заради него. Помниш ли какво обещаваше? Защото аз помня. – Винсънт вече крещеше. – Всичките му глупости. Всички онези бълнувания за свят, където животът е наше творение, съвършен и безупречен, замръзнал в един перфектен момент. И какво направи вместо това?

– Това беше твой избор, също както сега това е неговият.

– Не ми говори като на малоумник, защото дори не подозираш какво е да живееш така.

– Винс…

– Майната ти, Цмих.

Някой се приведе над нея.

– Хайде – чу тя гласа на Цмих. – Да ставаме.

Той я вдигна на ръце и тя скри лице в коженото му яке.

– Всичко ще е наред – каза й той и тя му повярва.

………………………………

И така и продължи. Тя остана у дома му, защото „така ще те държим под око” и всичко бе наред. Тя свикна с болката и докато той работеше върху кожата й, тя започна да говори, съскайки от време на време, когато паренето ставаше непоносимо. „Мога и да не приказвам толкова, ако това те изнервя.” каза тя. „Не.”, отвърна той. „Тогава” попита тя, поглеждайки над рамото си и усмихвайки се „всичко е наред, нали?” Той остави скалпела на подноса и я изгледа. „Не чувам и дума от това, което говориш.” „А” бе единственото, което успя да каже.

И тогава тя започна да му задава въпроси. На които той не отговаряше или просто посрещаше с изсумтяване. Но тя продължаваше, докато той не каза „Какво се опитваш да направиш?” И по-късно в леглото си тя помисли върху това.

Но всичко останало бе нормално. Докато чакаше раните да зараснат, тя досаждаше на Дейвид или се разхождаше с Рон или бродеше из къщата и отвреме навреме попадаше на Харолд, а това беше малко неловко.

Когато зимата дойде и въздухът стана хрускав и студен, всичко бе готово. „Сега”, каза Харолд, „идва най-трудният момент.” Хапчетата, които взимаше и разтворите, които той вкарваше в гръбначния й мозък трябваше да контролират усещанията, но първият път, когато Морган остави тази своя нова нервна система да действа, чувството бе сякаш някой се опитва да изтръгне гръбнака й. Необходими им бяха време, както и всичките му умения и почти цялото й търпение, за да се справят с това. Тя си спомняше, че плачеше на глас, което я смущаваше безкрайно, още повече че през това време той я наблюдаваше със замръзнало изражение. „Знам, че е досадно.” каза му тя, след като изми лицето си на умивалника в операционната. „Не”, отвърна той, „разбирам”. И тя го погледна и си помисли, че може би наистина бе така.

По това време започна да осъзнава, че нещо бе различно у него. От начина, по който той понякога говореше или от нещо, което Дейвид подмяташе. Но преди всичко от това, което правеше, с нея, с другите си клиенти. И тя се почувства леко уплашена, но най-вече развълнувана, защото всичко това само показваше колко голям и непредсказуем бе светът. И най-вече защото тя бе част от това.

Животът започваше да тече нормално. Тя се върна на работа и започна да се обмисля дали да приеме предложението за работа като асистент преподавател в местния колеж и какво да прави със стария си апартамент. Това беше всъщност основният проблем.

„Питам се за онзи мъж, с когото живееш,” каза майка й, когато Морган ги посети за уикенда веднъж, „дали има сериозни намерения?” О, боже, изстена тя. „Остави я на мира”, каза баща й. „Е,” отвърна майка й, „знам, че си достатъчно голяма и така нататък, но нека ти дам един женски съвет – баща й изсумтя – всички мъже са такива и ако ти не направиш нещо, ще продължавате така до края на света.”

Но тя нямаше какво да направи, защото между тях с Харолд нямаше нищо. И тя дори не знаеше какво всъщност бяха. Обитаваха една и съща къща и това бе всичко. Тя помоли Рон за съвет и той каза „За бога, не ме намесвай в тези ваши идиотщини.” Тя се намръщи и той й каза „Говори с него, няма да те ухапе.”

Най-накрая събра смелост и една вечер го пресрещна в кабинета му.

– Бих искала да поговорим.

Той затвори книгата, която четеше и каза:

– Добре.

Тя седна на креслото срещу него.

– Исках да попитам дали е време да си тръгвам. Имам предвид, всичко изглежда наред и сама се оправям с дозирането на блокерите. – Тя си пое въздух. – Така че ако смяташ, че трябва да си вървя, аз съм готова.

Изражението му не се промени.

– Да – каза той. – Мисля, че можеш да се справиш сама.

Те се гледаха дълго време.

– Няма ли да кажеш нещо? – попита накрая тя ядосано, без да знае защо.

– Какво искаш да кажа?

– Дали искаш да остана или не.

– Това какво общо има с твоето решение?

– Това не е мое решение, за бога. Твое е.

Той повдигна вежда.

– Нима съм казал нещо? Да съм казал време е да си ходиш или не те искам тук?

– Не. Не си.

– Тогава зависи само от теб. Остани, ако искаш. Върви си, ако така предпочиташ.

– Харолд – проговори тя внезапно – ако ти кажа, че имам чувства към теб, какво ще отвърнеш?

Той се сепна и лицето му стана жестоко.

– Ще кажа, че не е нормално. Ще кажа, че не знаеш какви ги вършиш.

– Но ми позволяваш да остана.

Пръстите му побеляха върху корицата на книгата.

– Имам чувства – каза тихо той – към всичките неща, които съм създал. Това не е нещо, на което мога да попреча. Така че ако искаш да останеш, аз няма да кажа нищо.

Тя се изправи.

– Е – каза – и това е някакво начало.

И всичко си остана по старому. После се случи онова телефонно обаждане.

– Да?

Кратка пауза.

– Това домът на Харолд ли е?

– Да – отвърна тя.

– А. – Още една пауза. – А вие сте?

– Първо аз трябва да ви попитам същото.

Изсмиване.

– Извинете. Аз съм Винсънт, братът на Харолд… Ало, там ли сте?

– Да – каза тя накрая. – Аз съм Морган. Живея тук.

– Наистина ли? Ето това е изненада. – Той се смееше. – Но аз всъщност се обаждам, за да му кажа за годишната среща на семейството.

– Годишна среща?

– Да, всички ще се съберем. Не знаехте ли – ние сме доста голямо семейство.

– Не. Не знаех – отвърна тя.

– Елате и вие. Обезателно. Всички ще се радват да се запознаят с вас.

Тя каза на Харолд за обаждането и той отвърна „Добре”.

– Не предполагах, че имаш роднини.

Той повдигна рамене.

– Няма ли да отидеш?

– Не – каза той.

– Винсънт покани и мен.

– Така ли?

– Бих искала да отида.

Защото искаше да опознае своя нов свят. Харолд я наблюдаваше внимателно.

– Нали разбираш къде отиваш?

– Да – излъга тя. – Разбирам.

………………………………

– Не мисли, че не разбирам. Тази необходимост да си различен, да чувстваш. Това, което си направила, е същото, което аз причинявам на себе си от векове. Ние двамата с теб сме разглобени и все още не сме събрани в едно цяло. Трябва да се научим сами да се изграждаме, да живеем с болката и с онези секунди удоволствие. Защото ние сме творения на самите себе си. Различни сме от другите и най-накрая имаме цел – да оцелеем.

Тя премигна и го зърна над себе си. Пръстите му бяха внимателни и нежни, когато повдигна главата й и допря чашата до устните й. Сега тя го видя ясно – толкова красиво дисециран, сивочервени мускули, седефенобели хрущяли и жълтобели кости. Той бе свалил кожата си от себе си и сега я използваше за дреха.

– Тогава той бе мечтател. Ние всички бяхме обсебени от въображението му, но най-вече Винсънт. И той почти осъществи мечтите си, но не можеш да нарушаваш баланса на света без последствия. Разбираш ли, трудно е да ни убиеш, но ние не сме неуязвими. А и твоят род наистина се постара да го унищожи.

Тя гледаше ръцете му, деликатни и елегантни, кожата им достигаше до китките му като ръкавица, обгръщайки жили и вени.

– Така че Винсънт го спаси. И това му струваше уменията. Да живееш без способността си да твориш, едва ли има по-голямо наказание. Понякога си мисля, че той е най-силният сред нас.

Той сложи хладна ръка на челото й. Тя дишаше трудно, солта от океана бе превърнала дробовете й в пожар от болка.

– Всичките ни творения имат своите ограничения, но хората нямат никакви. – Той се усмихна. – Мисля, че Харолд най-накрая го е разбрал и е започнал да гледа на вас като на нещо повече от материал. Вероятно той спазва онова свое обещание по свой си начин.

Цмих се изправи.

– Той ми каза за теб. Каза да те държа под око и че с теб не може да се излезе на глава. Не биваше да допускам да се стигне дотук. Така само ще го убедим, че е прав.

Треската я отнесе нанякъде. Когато изплува обратно, лицето на Катрин бе над нейното и тя чу шепот „Всичко е наред” и върху челото й имаше студена и влажна кърпа и тя можеше да спи отново.

Когато отвори очи, навън вилнееше буря и океанът стенеше. Харолд стоеше до прозореца, скръстил ръце зад гърба си. Тя се изправи в леглото.

– Сега, надявам се, разбираш какво представляваме всъщност – каза той, без да се обръща.

Тя преглътна. Гърлото я болеше.

– Това, което винаги ни е измъчвало, е преходността. А вие сте преходни както всичко останало в този свят. Ако искам да ви запазя, ще трябва да ви унищожа като личности. Не мога да спра да мисля за това. – Той се извърна и я погледна. – Безпомощен съм и мога само да наблюдавам, но не мисля, че съм достатъчно силен за това.

– Това са глупости – успя да каже тя накрая. – Не ме интересуват всички тези ваши окончателни решения, заключения и велики откровения. Дейвид и аз сме с теб, защото го искаме.

Изражението му изведнъж бе толкова уязвимо.

– Морган…

– Уморена съм.

Тя се отпусна в леглото и затвори очи. В стаята се чуваха се само вятърът и вълните. Започна да се унася и тогава почувства ръката му да докосва косата й. Тя заспа.