Going on, but where to…

Шумът в болницата е непоносим. Викове на болка, излаяни команди, паникьосани гласове, ругатни, молитви. Стаите са вече претъпкани с хора и затова коридорите са почти непроходими от изнесените в тях легла. Аз не поглеждам към бледите лица, които ме наблюдават от възглавниците.

– Направете път на Дукса – крещи охраната ми и персоналът, стреснат, се притиска към стените.

Шимая е в западното крило на втория етаж. Аз го изолирах от останалата част на сградата въпреки молбите на директора й.

– Бъдете благодарен, че не затворих цялата болница – казах, когато той се опита да спори, че всеки квадратен сантиметър пространство е жизненоважен.

Двойните стъклени врати на крилото се плъзват пред мен и скенерите остъргват ретините ми, когато влизам вътре. Тук е стъписващо тихо. Механичните стражи стоят в коридора безмълвни и неподвижни, само рубинените им очи ме следват. Светлината, отразена от белите стени, е студена и остра и в нея полукръглото преддверие към реанимационната зала изглежда огромно. Аз заставам за миг там, разтривам лице, дишам бавно, отлагам момента, когато ще вляза вътре. Милостиви Боже, толкова съм уморен. После отварям вратата.

Моят брат лежи дисециран на суспензионното легло. Ресусцитационният механизъм е обгърнал вътрешностите му като полупрозрачна мембрана от течен метал, фини сребърни нишки обвиват нерви и съдове. Белите дробове бавно се разширяват и свиват, розовобели и сърцето трепти между тях, изтласквайки гъста кръв през артериите. Аз се приближавам бавно и докосвам обезобразеното му лице.

– Статус – казвам на анализатора в ъгъла.

Докато машината изброява всички данни,  стоя със затворени очи, съсредоточен само в тази студена статистика.

– Колко е масивна мозъчната увреда?- питам накрая.

– Некротични огнища в двете хемисфери, засегнати вегетативни центрове в продълговатия и гръбначния мозък… – анализаторът навлиза в детайли, но аз не го слушам повече.

Сядам на стола до леглото и скривам лице в ръцете си.

– Господарю?

Вдигам очи. Главният хирург на болницата е пред вратата. Прочиствам гърлото си.

– Да?

– Бих искал да говоря с вас, но ако моментът не е подходящ…

– Не, всичко е наред.

Изправям се и двамата излизаме в преддверието.

– Има недостиг на кръвни продукти, господарю – казва той. – Не зная за колко време и  останалите ни запаси ще стигнат.

– Няма да вдигна блокадата – казвам.

– Господарю, брат ви също има нужда от тях.

– Няма да вдигна блокадата – повтарям.

Той се втренчва в мен – лицето му е белязано от умората като моето, очите му кървясали, без зеници. Той също трябва да е на наркотици.

– Това не е хуманно, господарю – казва тихо. – Жертвите във война може и да са неизбежни, но хора, умиращи заради политически машинации, не са гледка, която сме свикнали да приемаме. Особено под вашето управление.

– Бива ви да прекарвате тънки линии, докторе, – озъбвам се аз – но нека ви просветля по един въпрос – смъртта е една и съща независимо дали се случва на уличната барикада или в болничното легло.

Аз го оставям сам, в тишината на коридора. Махвам на охраната си и те ме следват, обратно през звуците и мириса на смърт.

– Максимилиан! – гласът е познат, но аз не се обръщам.

Крачките ми се ускоряват.

– Максимилиан!

Този път трябва да спра, защото охраната ми я държи.

– Професоре – казвам.

– Пуснете я – обръщам се към хората си.

Те я освобождават предпазливо. Тя не изглежда смутена или изплашена, устните й са стиснати в сурово изражение.

– Може ли да поговорим, Максимилиан? – пита.

– Нямам време, професоре.

– Става дума за завещанието на Джулиъс – казва тя.

Стоя там, в болничния коридор, заобиколен от всички тези хора и не мога да си спомня какво трябва да кажа.

– Той… – започва тя и аз се окопитвам от този унес.

– Не тук – изсъсквам и я издърпвам към най-близката стая, която се оказва някакъв склад.

Затварям вратата, оставяйки охраната си пред нея и се обръщам към Маргарет. В луминисцентната светлина лицето й е бледо и старо.

– Той ти остави къщата в Илингтън – продължава тя, сякаш не съм я прекъснал. – Както и книгите си и някои лични вещи, които опаковах. Можеш да дойдеш да ги прибереш, когато ти е удобно.

Аз кимвам сковано.

– Благодаря ви, професоре.

Тръгвам към вратата, но тя ме спира с леко докосване. Поглеждам надолу към познатите, леко изкривени от артрита пръсти върху ръката си.

– Има и още нещо, Максимилиан. – Очите й не се откъсват от лицето ми и за секунда. – Отнася се за съобщението, което си оставил на кома му.

Изведнъж ми се завива свят. Пресягам се и се подпирам на един от рафтовете на стената.

– Какво съобщение? – изграчвам.

Тя стяга пръсти около ръката ми.

– Онова, което изпрати един час след нападението. Онова, в което го предупреждаваш за удара.

Изтривам уста.

– Някой…?

– Не, аз съм единствената, която го е виждала.

Изправям се.

– Трябва да ми предадеш и кома му.

Тя не ме чува.

– Защо, Максимилиан? Защо въобще си направи труда да го изпращаш? В пристъп на угризения? Нямаше нужда. Той вече беше мъртъв.

– Това е без значение.

– Въпреки това настоявам да ми кажеш.

– Какво искаш да чуеш?

– Истината.

– Знаеш истината.

– Макс, можеш да разправяш каквото си искаш на пресата, на Сената, на своя император, но мен не можеш да лъжеш.

– Аз не…

Тя ме кара да млъкна с нетърпелив жест.

– Макс, чуй ме. Нищо не беше наред от самото начало. Никой от войниците не носеше униформата на твоите части. Никой не показа никакви правомощия. Никой не говори от името на Дукса. Едва три часа след удара обявиха, че нападението е наредено от теб. После намерих съобщението ти и трябваше да реша на кого да вярвам – на човека, когото познавам от години, моя ученик и приятел, или на медиите.

Аз я гледам и единственото, за което се сещам, е лицето й преди месец, когато ми каза: „Всички остаряваме, Макс, трябва да се грижиш за него.“

– Макс, права ли съм? – пита с мек глас. – Права ли съм, че може да има само едно логично обяснение защо си пратил съобщението – защото не си знаел за удара. Не и докато вече не е било твърде късно.

Аз отварям уста, за да отрека, но тя не ме оставя да кажа и дума.

– Това е лудост. Защо трябваше да нападат училище? Що за човек трябва да си, за да ти хрумне подобно нещо? Джулиъс…той беше бесен, каза, че нямат право да идват тук, да взимат децата за заложници. Че са страхливци, щом ги използват срещу родителите им…

Аз я прегръщам силно, прекъсвайки думите й.

-Това бе мое решение – прошепвам в ухото й. – Моя отговорност. Няма да говориш, дори няма да си помисляш за друга алтернатива. Ще унищожиш съобщението и ще забравиш, че въобще е съществувало.

Тя вдига глава.

– Макс, какво става тук? Казват, че си затворил летищата и си започнал да арестуваш хора.

– Трябва да държа това място под контрол.

Тя се отдръпва от мен.

– Но ние се предадохме.

Нещо в мен прищраква като счупен механизъм и ме обзема предчувствието, че въпреки наркотиците и самоконтрола припадъкът идва със своята сладникава миризма на горчиви бадеми.

– Не е толкова просто – измърморвам. Главата ми продължава да се върти. – Твърде много променливи се намесват…

Всичко е тук – алгоритми и логически схеми, фрази и ключови думи… и информацията приижда в мозъка ми като река през разрушен бент.

– Макс. Какви ги говориш?

Не мога да спра да дърдоря. Умът ми е разтрошен, дори наркотиците не могат да задържат фрагментите заедно. От носа ми започва да тече кръв.

– Макс, Макс – тя ме разтърсва. – Спри. За бога, спри.

Опитвам се да се концентрирам върху паниката в гласа й. Дишай бавно и ритмично. Плъзвам се бавно по стената на пода.

– Ако не предотвратя тази криза, ще има още кръвопролития – успявам да кажа накрая.

– Всичко това трябваше да е свършило – гласът й е изплашен и гневен и уморен.

Също като мен. Аз изтривам лице, размазвайки кръв и пот и поглеждам нагоре към нея.

– Шимая умира тук, Маргарет. Сенатът вече говори за нов Рифт. Има хора, които искат да ни заменят с ново поколение, а това определено не допада на братята ми.

– Какво значи „да ни заменят“?

Аз не отвръщам нищо.

– Макс – казва тя яростно – всички вие сте все още живи.

– Но само трима от нас са функционални – отвръщам с безизразен глас – и следователно Рифта е много по-нестабилен, отколкото без нито един. Такъв е принципът на тетрархията.

– Тези ваши откачени теории – изсъсква тя. – Макс, няма да им позволиш…

– Така са ни учили.

… ние сме средства, заменими инструменти…

Аз изкривявам уста.

– На мен лично не ми пука какво ще реши Сената. Но Рагул е вече в столицата и Бог знае какво е замислил.

– Ще се разбунтува срещу Сената?

Аз вдигам рамене.

– Не могат да си позволят да ни подценяват, защото все още контролираме повечето въоръжени сили. Знаеш какво означава това. Гражданска война. И аз съм единственият, който може да спре Рагул да направи нещо глупаво.

– Той беше, нали? Той беше този, който разреши удара.

Аз отвръщам очи.

– Вече няма никакво значение – казвам. – Нищо не мога да променя.