Going on, but where to…

Момичето изстенва, замаяно от джина и опиума – жален, слаб звук и се опитва да се изправи. Ръката на Фронзак трепва и иглата пробожда мускула.

– Дръж я – изсъсква той.

Бет стисва китките на момичето и се привежда над него, за да прошепне нещо в ухото му. Тя все още е уплашена, дори ружът на бузите й не може да скрие колко е бледа. Когато го завари у дома му, Бет бе полуобезумяла от страх и той трябваше да я удари силно през лицето, за да я накара да дойде на себе си.

Фронзак не е изненадан. Момичето е на тринайсет и още твърде неопитно в нещастната си професия.

Той зашива раната и отива да измие ръцете си в легена в ъгъла.

– Хранете я с месо – казва, без да се обръща. – Най-добре черен дроб. И пазете раната чиста. Това означава, че не може да работи.

Милисент, която стои в другия край на стаята, кръстосала яките си като на мъж ръце, изсумтява.

– Разбира се – казва тя. – Нещо друго?

– Милисент – казва умолително Бет.

– Млъквай – изръмжава другата. – Не ви ли казах и на двете? Не ви ли казах да внимавате? Сега моите пари отиват в джоба на тази дърта змия, защото боже опази някога в живота си да стори нещо от милосърдие…

Той спира да слуша. Измива инструментите си с остатъка от джина и ги подрежда в кутията им.

– Има болници за такива като вас – казва, докато закопчава ръкавите на ризата си. – Сигурен съм, че там ще ви спестят всички неудобства, които ще ви причини.

Милисент го изпсува. Той облича сюртука си, казва на Бет:

– Извикайте ме, ако има нужда – и излиза.

Отвън, облегнат на тухлената стена е Уилям в бродирана брокатена жилетка и дантелен крават, заобиколен от уличните гамени, които разглеждат дрехите му с нескрито възхищение.

– Докторе – казва той, сваляйки шапката си – господин Коб помоли да ви предам, че се нуждае от услугите ви.

Фронзак стисва уста.

– Щом настоява – отвръща.

Те търгват заедно по улицата, той и момчето, което си подсвирква весело, докато му разказва как са заловили мъж на доковете, ваш сънародник, докторе, у когото намерили списък с  корабите, влизащи и излизащи от пристанището.

– Опитахме се да го убедим да се държи разумно, но той е твърде твърдоглав и не иска да говори. Така че господин Коб реши, че се налага да ви повикаме.

Фронзак кимва разсеяно.

Те са странна компания, осъзнава той, както винаги толкова мнителен – момчето с контешките си дрехи и той самият, с прегърбените рамене, в износения си сюртук (той става все по-стиснат напоследък и го отдава на старческо оглупяване – типичния стар ерген).

Сутринта е студена и мрачна, викове и мазен дим идват от близката кръчма, мръсни лица надничат иззад прага й, в мазето има дестилационна и миризмата на алкохол от нея е непоносима. Каруца, натоварена с греди, павета и тухли – откраднати вероятно от строежа на новия мост на реката, препречва улицата и трима мъже я разтоварват с бързи, делови движения. Няколко жени малко по-нагоре разговарят, смеейки се високо. Джейн, наметната с шал на огромни, огненочервени макове, с кошница в ръка, се отделя от групата и го спира с леко докосване по ръкава – как е сестрата на Бет, ще се оправи ли. Заложната къща на ъгъла, през чийто мръсни стъкла се вижда как сянката на Пинкър се движи нервно като паяк между купчините стари дрехи. В сенките на пряката Меларми стои с няколко от момчетата си, джебчии, с ангелски лица и зли усмивки. Родери ги подминава, с бялата си яка и сериозно, вглъбено изражение той крачи целеустремено в търсене на кръчма, където да изпие полученото от проповедите си.

И въпреки че само няколко улици ги делят от широките булеварди и паркове на града, за Фронзак той е неясен и полузабравен като сън и само бордеят е реален – счупените прозорци и разбити стени, канавките, пълни с мърсотия и гнилоч, тухлите и камъкът, които ги задушват в тесните улици, под сводове и в пасажи, в тъмните ъгли и малките като носни кърпи задни дворове, и над тях ниското, оловно небе, облачно и опушено, и хората, които се опитваха да дишат под тежестта му и вечния сумрак.

Фронзак си спомня как той самият, пиян от някоя от своите отвари, облечен в коприна и кадифе, в светлината на стотици свещи, отразена от венецианско стъкло, обяснява, че тази мизерия, това невежество, този порок е неизбежната болест на модерните им времена и тя може да се изкорени с принудително изселване, с по-сурови закони, с контрол върху раждаемостта и насилствена стерилизация, звучи безгрижен смях, а върху грозното, надменно лице на мъжа, който властва над този град, се плъзва сардонична усмивка…

Фронзак е наел две стаи, зле обзаведени, в къща, населена с изгнаници като него, малък Вавилон, пълен с денонощна врява на десетки езици. Бавно нагоре по скърцащите стъпала, коридорът мирише на варени зеленчуци и нощни гърнета. Момчето остава на прага, докато Фронзак претърсва шкафовете за нужните стъкленици.

– Значи сте били във войната, докторе? С херцога? – пита Уилям. Той прехвърля малък, остър нож в ръцете си.  – Господин Коб казва, че затова сте толкова добър в касапството.

– Да – отвръща Фронзак – бях.

– Ще ми се да ме научите на занаята – казва Уилям. – Може да се окаже полезно.

– Мисля – отвръща Фронзак, извръщайки се леко – че вече знаеш достатъчно – и кимва към ножа.

Момчето се ухилва широко и острието затанцува в ръката му, проблясвайки между пръстите му,

– Да – казва доволно – така е.

Фронзак подрежда стъклениците в марокенена кутия, единствения предмет сред вещите му, който напомня за по-добри времена.

– Добре – казва той. – Да вървим.

……………………

Фронзак обляга ръка на перваза – гърбът го боли. Малкият прозорец гледа към двора на ареста на Свети Гайлс. Навън ръми дъжд, който мирише на сажди и ръжда, локвите върху паважа отразяват тухлените стени и облачното небе. Фронзак потръпва от студа и поглежда надолу към ръката си и се намръщва – под ноктите му се е събрала черна мърсотия.

Зад него мъжът измърморва Aie pitié… Тъп звук пресича гласа му – юмрук в корема.

– Господин Уилбъри – казва Коб укорително – мисля, че ви казах да внимавате с арестанта. След колко време ще е в походящ вид за съда? – пита и на Фронзак му трябва секунда, за да разбере, че въпросът е към него.

– Два-три дни – отвръща разсеяно. – Приблизително. Не мога да предвидя всичко.

Въздишка.

– Господин Уилбъри, ако обичате…

Тежки крачки, звукът от влаченето на тяло и дрънченето на вериги.

Фронзак се обръща. На мръсния каменен под пред него има тъмно петно. Коб пише съсредоточен, масивното му тяло неудобно свряно между бюрото и стола, перото дращи върху хартията. Фронзак започва да събира стъклениците си.

– Ако не съм ти нужен повече…

Коб вдига глава. Пълното му лице с дълбоки бръчки изглежда уморено, изпъкналите очи под полупритворени клепачи са кървясали.

– Трябва да те задържа още малко – казва. – Седни, моля.

Фронзак сяда на стола с вдървен гръб и стиснал в скута чантата си, чака, оглежда малката стая – още една килия, с изключение на кралския герб на стената, под който Коб продължава да пише. Хартията на бюрото му е подредена в спретнати купчини.

– Кой ще си направи труда да прочете всичко това? – пита Фронзак, зъбейки се подигравателно.

Коб вдига поглед от листа.

– Аз само изпълнявам дълга си – отвръща. – Не ме интересува как останалите изпълняват своя. – Той се усмихва. – Поне вече не. Но не за това исках да разговаряме.

Той отваря чекмедже и оставя на бюрото още един лист хартия. Писмото няма печат, но Фронзак разпознава тесния почерк. Той стисва чантата.

– Прочети го – казва меко Коб.

– Не – отвръща Фронзак. – Не искам.

Коб повдига вежда и другият му се озъбва.

– Не е нужно да го чета – казва. – Знам какво пише в него.

– Нима? – отвръща Коб. – В такъв случай имаш предимство пред мен, защото аз бях наистина изненадан от съдържанието му.

– Така ли? – Фронзак не крие отвращението си. – Въпреки че познаваш и него, и тази негова мания за величие…

– Моли за убежище – прекъсва го кротко Коб и той млъква. – Достатъчно любезен е да спомене за възможните последствия в случай, че уважа молбата му…

– Откажи му.

Коб накланя настрани глава.

– Трябва ли? – пита.

– Искаш кралската полиция да се появи тук? Да си навре носа в твоите дела?

– Аз все още съм слуга на короната. Дори когато обмислям държавна измяна.

Фронзак изсумтява. Коб се обляга назад, сплитайки пръсти върху корема си.

– Аз вярвам в короната, Жил, въпреки че не вярвам в тези, които я носят. Защото те са обикновени хора като теб и мен и също грешат. А ние, техните верни служители, сме тези, които трябва да ги насочват по пътя към хм … величието на кралството, дори когато има опасност действията ни да бъдат изтълкувани неправилно. И двамата служихме на човек, когото смятахме за безгрешен, а накрая и той се провали като всеки друг. Въпреки това аз все още вярвам в неговата идея за държава…

– А той те познава твърде добре, щом има наглостта да те моли за каквото и да е.

– …и твърде скоро страната ще има нужда от някого, който да олицетворява тази идея – Коб кимва към вратата. – Сам виждаш това.

– Мисля да върна у дома – казва Фронзак.

– Какво?

– Спестих достатъчно пари и не искам да съм чужденец в този град, когато започнеш лова си на вещици.

– Жил…

Фронзак се изправя рязко.

– Не – казва той – твърде съм стар за това. Не искам да свърша живота си с нож в гърба в някоя канавка или на бесилото. Веднъж вече избегнах подобна съдба.

– Ако искаш да избягаш, ще трябва да заминеш доста по-далеч от дома. – Виждайки изражението му, Коб вдига длан в помирителен жест. – Чуй, Жил, не те моля да се замесваш. Само искам да знам нещо. Ако реша да изиграя тази ръка, ако се наложи да рискувам живота си, трябва да разбера какво се случи тогава, през онези последни дни.

Фронзак се усмихва за пръв път. Той чувства дълбоко задоволство, в костите, сякаш в този момент когато Коб задава въпроса си, този свят – вечно изплъзващ се от съдбата си, вечно избягващ гибелта си, вечно на ръба, най-накрая започва да се сгромолясва в бездната.

– Побъркан – казва той. – Той беше напълно побъркан.

Петнадесета част