Going on, but where to…

Хвърчилото се издига високо, много по-високо, отколкото е предполагал. Плъзгайки се леко върху вятъра, то се носи като листо – бяло петно върху синьото небе. Ан чува до себе си високия смях на Едуард и сам почти се усмихва. Леко придърпване на кордата и хвърчилото рязко завива, улавя въздушното течение и полита все по-нагоре. Ан го проследява с поглед как изчезва в слънцето и се появява отново. Вятърът се усилва и изпъва кордата, почти изтръгвайки макарата от пръстите на Едуард.

– Отпусни я – извиква Ан, но вече е късно. Кордата се скъсва и хвърчилото полита надолу и пада някъде сред дърветата.

И двамата се чувстват ужасно разочаровани и известно време се наблюдават очаквателно.

– Донеси го – нарушава мълчанието Едуард.

– Как пък не – отговаря Ан. – Ти го изгуби. Ти си го намери.

– Хвърчилото е твое.

Ан повдига рамене.

– Заповядвам ти.

Ан го поглежда остро.

– Не съм ти прислужник.

– Трябва да се подчиняваш на краля си – казва строго Едуард.

– Не си крал.

– Но ще стана. – Едуард поставя ръце на хълбоците си. – Един ден ще седна на трона в катедралата, архиепископът ще постави короната на главата ми и всички перове ще коленичат пред мен. И ти ще ми се поклониш.

– По-скоро ще се поклоня на тиква.

Това му спечелва удар през устата и преди да се усети, вече се търкалят на земята. Схватката им е твърде кратка – Едуард скоро се отзовава отгоре му и притиска ръцете му с колене. Ударите валят мълчаливи и съсредоточени върху му, докато Ан се опитва да хапе и да изрита братовчед си в слабините.

– Ваше Височество!

Двамата замръзват и се ослушват.

– Ваше Височество, къде сте?

– По дяволите – изругава тихо Едуард.

Той се изправя бързо и издърпва Ан зад живия плет.

– Наведи се – изсъсква Едуард и натиска главата му надолу, докато носът на Ан опира в тревата. По алеята се разнасят стъпки. Двамата затаяват дъх, когато на няколко сантиметра от тях преминава нечия сянка.

– Така – казва делово Едуард, щом стъпките заглъхват. – Май трябва да се прибирам.

Той се изправя и изтупва дрехите си. Ан изтрива устата си с опакото на дланта, размазвайки кръвта по лицето си.

– На нищо не приличаш – отбелязва Едуард. – Гледай да не те хванат в този вид – добавя той и изчезва.

Ан изплюва върху тревата слюнка, примесена с кръв. Предпазливо докосва с език предните си зъби – два от тях застрашително се клатят. Докато се изправя, криви лице от болка. Промъква се внимателно през задния вход и минава на прибежки покрай кухни, складове и перални, криейки лицето си. После притичва през приемната, следван от учудени погледи. Почти успява да се добере безпрепятствено до стаята си, когато една здрава ръка го улавя за яката.

– Ето ви и вас, млади господине – казва мадам дьо Брисо. – Отколко време ви търсим.

Тя най-накрая забелязва в какво състояние са дрехите и лицето му.

– Милостиви боже. Какво ви се е случило?

Замъква го към покоите на майка му, почти влачейки го по пода. Такова ужасно дете, нямат и минута покой от него, нима иска да съсипе всички от притеснения. Тирадата се довършва в присъствието на майка му. Тя я изслушва спокойно, оставя книгата, която чете и му зашлевява звънка плесница.

– Това е, защото сте се бил.

Следва още една плесница.

– А това, защото сте позволил да ви набият – казва тя.

Той гледа в пода, чувствайки как бузите му горят.

– Може да си вървите в стаята си.

Оттегля с цялото достойнство, което има. В стаята му са оставили топла вода и чисти кърпи. Той намокря една от тях и отива до огледалото. Разглежда отражението си с отвращение. Бледо, ужасно слабо лице, изцапано със засъхнала кръв, под сплъстена, тъмна коса. Долната устна е сцепена и подута, под дясното му око има тъмновиолетова синина. Внимателно, съскайки от болка, той почиства доколкото може лицето си. После се преоблича в чисти дрехи и натиква старите под леглото. Отваря предпазливо вратата на стаята си и оглежда коридора. Щом се уверява, че няма никой наоколо, излиза навън.

Отвън до вратата на стаята му има малка скамейка с пръснати по нея листа, гъсто запълнени с рисунките му, пера и малка мастилница. Погледът му попада на скицата на хвърчилото. Ан ядно смачква листа и го хвърля през мраморния парапет. По стълбището се чуват нечии стъпки. Той бързо събира листата и мастилницата. Преди да изчезне в стаята си, чува подсвиркване с уста. Ан се приближава предпазливо до парапета и поглежда надолу. Едуард се изкачва нагоре с безгрижен вид. В ръката му е смачканият лист със скицата на хвърчилото. Ан поглежда към мастилницата, която все още държи и без да се замисля, разтваря пръсти. Докато мастилницата пада, той си мисли, че ето, на, тя няма да го улучи, ще се счупи в краката му, ще го изпръска целия и Едуард ужасно ще се ядоса. Дълбоко в себе си обаче знае, че няма да пропусне и с някакво ледено спокойствие наблюдава как мастилницата удря Едуард по главата, как лицето му пребледнява и как простенва „Исусе!“, докато се свлича по стълбите. Яркочервена кръв потича по лицето на Едуард, по дрехите му, по белия мрамор на стълбището. Кръвта се смесва с черното мастило от пръсналата се мастилница. Ан не може да откъсне очи от безжизненото тяло. Остър писък го изважда от унеса му. Нечие изплашено лице е обърнато нагоре към него. Той побягва.

Намират го няколко часа по-късно. Отвеждат го в залата, където кралят провежда съветите си. Освен чичо му вътре го очакват графовете Кент, Норфолк и Съри. Кралят, все още в дрехите си от сутрешния лов, го разпитва кротко – какво се случило между двамата с Едуард, принцът ли е причината за разбитото му лице, затова ли го е ударил с мастилницата. Ан упорито не обелва и дума. Мълчанието му изкарва от нерви граф Норфолк. Той го разтърсва за раменете и го пита дали осъзнава какво е можело да се случи. Заплашват го, че ще пишат на баща му – нека изостави дълга към страната си, за да се занимава с неблагодарния си син. Той продължава да мълчи и гледа враждебно всички. В залата влизат кралицата заедно с майка му.

– Едуард е добре, необходима му е само почивка – казва Нейно величество. Погледът й се спира на Ан. – Вие двамата ужасно ни притеснихте.

Той поглежда крадешком към майка си. Тя е на няколко крачки от него, хладна и далечна.

– Е, Ан, няма ли да ни разкажеш какво се случи? – кралицата му се усмихва леко, но очите й остават изпитателни. – Сигурна съм, че не си искал да нараниш Едуард.

Всички го поглеждат очаквателно. Той стисва зъби и не откъсва поглед от върховете на обувките си. Майка му застава зад него и слага ръце на раменете му.

– Той дълбоко съжалява за случилото се и ще се извини на Едуард – казва тя. Натискът върху раменете му става малко по-силен. – Нали, Ан?

Той измърморва нещо неразбираемо.

– По-високо.

– Съжалявам – казва той, без да вдига поглед.

– Смятам, че това е достатъчно – казва кралят. – Нали ще се погрижиш за него, Маргьорит?

Майка му кимва. Норфолк не изглежда доволен.

– Не бива да махваме с лека ръка на тази случка, Ваше Величество. По-сериозно е от обикновено момчешко сбиване.

– Това не е необходимо – казва кралят.

– Ако позволите, Ваше Величество, нека чуем какво има да ни каже граф Норфолк. – Гласът на майка му е остър като бръснач.

– Синът ви се нуждае от по-строго възпитание. Може би тук не е най-подходящото място за него.

Ан чувства как пръстите на майка му се сковават върху раменете му.

– Синът ми е под пряката закрила на короната, граф Норфолк, и докато е така, той ще остане тук с мен.

– А вие как оправдавате това доверие, милейди?

– Хайде, хайде – прекъсва ги кралят. – На Маргьорит не й е лесно, особено сега, когато съпругът й е на война. Сигурен съм, че прави всичко по силите си.

Ан усеща как всичко подтиснато зад любезни думи и обноски започва да изплува – недоверието и подозренията, сянката на съмнение, която винаги витае над семейството им, подхвърлените думи, зад които се търси скрит подтекст, горчивината у майка му за компромисите и преглътнатата гордост. После изчезва за миг, сякаш никога не е било и тя се усмихва на Норфолк.

– Ще ме извините ли?

Тя го извежда навън.

– Нито дума, докато не стигнем до покоите ми – предупреждава го тя.

Отвежда го в спалнята си и затваря вратата.

– Няма да толерирам повече детинщините ти. Не и сега, когато баща ти е замесен в тази проклета война. Ясно ли е?

Той кимва.

– Достатъчно голям си, за да разбираш последствията от постъпките си. Ако не се научиш да се контролираш, ако продължaваш да се държиш безотговорно, ще те отпратя оттук, както Норфолк иска.

Страхът се изписва на лицето му и погледът й омеква.

– Сега е нужно единствено да сме търпеливи. Когато войната свърши,  двамата с теб ще се махнем оттук. Ще отидем в Хартфорд или ще заминем при дядо ти. – Хладни пръсти докосват лицето му. – А сега си върви.

Той се прибира в стаята си и прекарва вечерта, свит в креслото срещу прозореца. Оттам наблюдава как цветът на небето се променя от млечносин в мастилен. Никой не го извиква за вечеря и към полунощ гладът го връхлита безмилостно. Промъква се навън – малка тъмна сянка, незабележима за дремещите гвардейци. Успява да отмъкне бисквити от кухните и натъпква джобовете си с тях. На връщане вместо да завие към стаята си, се изкачва нагоре. Вратата е леко открехната и Ан се вмъква вътре безшумно. Едуард лежи на огромното легло, с превързана глава и бяло като завивките си лице. Ан се приближава и го разглежда на слабата светлина на свещите.

– Ако се чудиш с какво да ме удариш, мисля, че свещникът ще ти свърши работа – казва Едуард, без да отваря очи.

Ан дори не разбира как се отзовава до вратата.

– Чакай.

Той се спира с ръка на дръжката. Едуард се изправя в леглото, мръщейки се от болка.

– Много ли ти се кaраха?

Ан се втренчва в него, без да отговори.

– Казаха ли как ще те накажат?

Той поклаща глава.

– Може би ще те изпратят в затвора. В някоя тъмна и студена килия. При разбойниците и крадците.

– Чудесно – отвръща Ан. – Тъкмо всички ще ме оставите на мира.

Едуард не отговаря нищо, само го гледа замислено. Ан отваря вратата.

– Почакай – казва бързо Едуард. – Какво ще кажеш за една игра на шах?

Ан го поглежда въпросително.

– Няма да мога да заспя скоро. Ако искаш, можеш да ми правиш компания.

Ан кимва.

– И затвори вратата.

Ан сяда на леглото. Едуард измъква шахматната дъска от чекмеджето на нощното си шкафче и разпръсва фигурите върху одеялото си. Ан скрива по една фигура във всяка ръка и протяга юмруци към Едуард.

– Аз ще съм с белите – казва Едуард. – Нали съм крал.

Ан отдръпва ръцете си като ужилен и усеща как почервенява от гняв. Поглежда братовчед си. Лицето на Едуард е сериозно, но очите му се смеят. Той се пресяга и докосва лявата му ръка. Ан разтваря пръсти. В дланта му е бял офицер.

– Видя ли? – казва Едуард с поучителен тон.

Подреждат фигурите и започват играта. Ан се сеща за бисквитите в джобовете си и ги изважда. Двамат дъвчат съсредоточено и местят фигурите по черно-белите квадрати в мълчание, докато нощта бавно се разтваря на изток.

На сутринта ги намират заспали на огромното легло, сред бисквитените трохи и разпиляния шах.

Осма част