Going on, but where to…

Някой безцеремонно ме разтърсва за раменете. Да, да, ставам, по дяволите. Отварям очи и избърсвам слюнката, потекла от устата ми. Отвратително. Докато се опитвам да се събудя, чувам, че някой ми говори.

– …така че е време да се приведеш в приличен вид.

– Ммм…Какво? – Ан се е надвесил над мен и не изглежда никак доволен.

– Пристигат днес. Мортимър отиде да ги посрещне и вероятно след няколко часа ще са тук.

Днес? Гледам неразбиращо и той обяснява бавно.

– Негово Величество крал Едуард и свитата му пристигат днес. В писмото беше ясно написано.

– А, да, в писмото. – Ставам и се протягам бавно.

Гръбнакът ми изпуква. После се прозявам така, че челюстта ми почти се разкачва. Той набутва в ръцете ми чаша ужасно горчиво и гъсто кафе. Мръщя се, докато го пия. През това време той ми обяснява протокола, а аз изобщо не го слушам. Днес е облечен съвсем различно. Твърде ъъъ…. официално. На ръката му проблясва пръстен, който виждам за пръв път. Дукският пръстен, предполагам. Той спира да говори внезапно и ме поглежда остро.

– Слушаш ли ме?

– Не – отвръщам откровено аз. – Не разбирам какво общо имам с това.

– Не се прави на глупак.

– Защо? Това са си твои работи. Моето присъствие изобщо не е необходимо.

За миг изглежда така, сякаш ще ме удари. После се изсмива и ми се покланя церемониално.

– За мен ще бъде чест, Ваша Светлост, ако благоволите да украсите с присъствието си приема.

– Не, не – отвръщам аз – честта е само моя.

Налага се да се преоблека. Докато закопчавам високата яка, хвърлям едно око към отражението си в голямото огледало. Изглеждам съвсем нормално.

Излизам от стаята и се отправям към библиотеката на втория етаж. При влизането ми двамата се обръщат. Гилиам ме оглежда внимателно.

– Прав сте, Ваша Светлост, външният му вид не буди подозрения. Но никой не може да се спре прислугата да клюкарства.

– Мисля, че този замък и обитателите му ми дължат достатъчно, за да си затварят устата за няколко дена – озъбвам се аз.

Ан поклаща глава:

– Клюките и слуховете не ме интересуват. – После ме поглежда – Въпросът е дали ти ще се държиш прилично.

Успявам да добия обиден вид.

– Щом се налага – отвръщам сухо.

Гилиам не изглежда никак убеден в добрите ми намерения. Просвам се на дивана в ъгъла.

– Не знам какво повече мога да направя – оплаквам се. – Едва ли предполагате какво усилие ще ми коства да се контролирам сред толкова много хора, сред толкова много плът, и кръв, и кост…. – отнасям се.

Ан ме изритва силно в глезена. Отварям очи и се смея на физиономията на Гилиам.

– Прави се на интересен – казва Ан, докато ме разглежда със зле прикрита погнуса.

Гилиам се обръща към него.

– Господарю, мисля, че през тези години ви служихме вярно, доколкото ни позволяваха силите и положението, в което бяхте. Ако ни считате за достойни за милостта си и в името на гостоприемството, което лорд Мортимър ви предложи, ви моля да не ни поставяте в толкова опасно положение. Ако някой заподозре истинската му природа, с нас е свършено.

О, това е наистина интересно. Дори и да се е разколебал за миг, Ан успява да го прикрие ловко.

– Всичко ще бъде наред. Повече няма какво да обсъждаме.

Гилиам се покланя и излиза. Ан сяда до мен. За известно време мълчим и накрая аз казвам:

– Може би не трябва да прибързваме.

Той обръща глава към мен и потрива чело.

– Необходим си ми. Ти ще си моите очи и уши.

Кимвам. Аз съм неговите очи и уши.

Четвърта част