Going on, but where to…

Той бързо крачи напред по коридора. Опитвам се да не изоставам.

– Ан.

– Какво? – продължава да върви, без да се обръща.

– Не смятам да се надбягваме.

Той спира и ме изчаква. Когато се изравнявам с него, обръща лице към мен. На лунната светлина очите му изглеждат празни като на мъртвец.

– Това беше доста неочаквано.

Той ме гледа сякаш ме вижда за пръв път.

– Кое от всичко?

– Ами новината, че си направил самопризнания.

Той повдига рамене.

– Какво значение има?

Аз накланям глава на една страна.

– Има – казвам. – Това променя плановете ми.

Той отново тръгва напред.

– Това си е твоя работа.

Аз изругавам на ум и го последвам.

– Освен моя е и твоя – съобщавам на гърба му. – Защото ще се наложи да приемеш предложението му.

Той спира рязко и аз почти се блъскам в него.

– Май не чух правилно.

– Ан – казвам аз внимателно – знам, че е малко непоследователно, но в светлината на новите обстоятелства…

Той леко извръща глава към мен.

– „В светлината на новите обстоятелства“ – имитира ме подигравателно. – В светлината на новите обстоятелства най-добре да млъкнеш и да не ме занимаваш с всяка дивотия, която ти хрумне.

Цялата тази снизходителност започва да ме дразни.

– Напротив – отговарям заядливо. – Ще се наложи да чуеш и мен.

– О, боже! – казва тихо.

– Ако на теб ти все едно дали ще изгниеш тук или ще те обесят, то на мен алтернативите не са ми по вкуса.

– Охо – казва той – бързо си променяме мнението.

– Щом се налага. Няма да седя безучастно, щом Едуард е решил, че може да се разпорежда със съдбата ти. „Животът ви ще ми принадлежи.“ – Аз кривя лице в злобна гримаса. – Какво си въобразява? Не той е този, който решава.

Ан притваря очи.

– Необходимо ли е да го обсъждаме точно тук? – пита уморено.

Трябва да призная, че е прав, макар това не ми пречи да мърморя по целия път. Изкачваме стръмните стъпала нагоре. Ан отключва вратата на спалнята си и аз го последвам вътре. В стаята е нетърпимо студено и аз щраквам с пръсти. Огънят се разгаря в огнището. Свещите се запалват, хвърляйки неспокойни сенки по каменните стени. Ан съблича връхната си дреха и я захвърля небрежно върху неоправеното си легло. Аз протягам ръце над пламъците в огнището.

– Кой би си помислил, че дори през лятото ще е такъв студ в този замък? – казвам замислено.

– Искаш ли? – Ан налива вино от гарафата до леглото си.

– Не, благодаря, изпих достатъчно на вечеря – отговарям.

Ан избутва един стол до огнището.

– Сядай.

Аз се подчинявам.

– А сега можеш да споделиш какво точно те безпокои.

Той стои прав срещу мен, с чашата вино в ръка и изражението на някой, който иска по-бързо да привърши с досадно, но неизбежно задължение.

– Ан, случайно ли кралят се появява точно сега с амнистията в единия джоб и признанията ти в другия? Искат да знаят дали струваш повече от въжето, с което ще те обесят.

– Мисля, че отдавна трябва да са наясно, че няма какво да очакват от мен.

Аз поклащам глава.

– Никой не разчита на това. Вече са те намесили в интригите си и ако няма да вървиш по свирката им, ще се отърват от теб.

– И какво предлагаш?

– Приеми предложението на Едуард. – Той ми хвърля смразяващ поглед, но аз не се предавам лесно. – Тук не става въпрос за гордост, а за оцеляване. Аз ще се погрижа за останалото. Ще сторя всичко, което е необходимо.

– Не искам да правиш нищо.

Аз изсъсквам.

– Втръсна ми десет години да слушам една и съща песен – нищо не искам, нищо не ме интересува. Себе си ли заблуждаваш с тези демонстрации? Време е да решиш какво желаеш.

– Това те побърква, нали? Когато не се налага да разиграваш обичайните фокуси. – Той ме гледа насмешливо. – Единственото, което желая, е да ме оставиш на мира, но, о, боже, нима това някога ще се случи, колкото и да ми се иска?

– А тази жена, която се е застъпила за теб? Не изпитваш ли нещо? – Аз го следя внимателно с очи. –  Като …признателност например.

Той се смее тихо.

– Каква проницателност само. Понякога си толкова прозрачен в тези твои изтънчени кроежи.

– Страх ли те е, Ан? Страх ли те е, че някой ден ще се наложи да изповръщаш всичко подтиснато? И че няма да има кой дори да те изслуша?

– Но нали ти ще си тук? – той се навежда към мен и устните му почти докосват ухото ми.

– Моята досадна сянка, моят верен спътник в ада, моето божие наказание – прошепва той. Аз се размърдвам нервно на стола.

– Не разчитай на това. Търпението ми не е безкрайно.

Той се изправя и ме гледа с неразгадаеми очи.

– Ако наистина ме е грижа за някого, бих ли пуснал злото сред хората, които обича?

– Достатъчно е да ми заповядаш и аз…

– Самото ти присъствие е достатъчно проклятие за всички ни.

– Не аз съм коренът на всяко зло. Вие решавате чия воля ще следвате. – Аз поглеждам лукаво. – Нима имаш някакви угризения за избора, който ще направят други?

– Нямам угризения за нищо.

– Тогава направи това, за което те моля.

– Не разбирам какво те притеснява. Ако ме екзекутират, веднага получаваш душата ми.

–  Аз решавам кога ще умреш, а не ти или някой друг и сега не е времето. – Аз се колебая да продължа. Ще ми се да не се налагаше да го казвам. –  Има и нещо друго…ако те убият след всичките тези години не заради това, което си сторил, а заради нечия корист, има вероятност да…

– Какво?

– Има вероятност да ти…да ти бъде простено. – избълвам най-накрая.

Той ме гледа невярващо за известно време и след това избухва в бурен смях.

– Това надминава всичко.

– Нищо не разбираш. Никога нищо не си разбирал. – Аз се опитвам да звуча безучастно. – В своята милост Той може да стори всичко.

– В своята безкрайна милост… – той отмества поглед от мен.

Аз кимвам, опитвайки се да подтисна неконтролируемото треперене, което ме обхваща.

Той поглежда към мен и в очите му се появява нещо жестоко.

– Кажи ми, как мислиш, дали в своята безкрайна милост Той би опростил твоите грехове?

Аз обгръщам с ръце тялото си.

– Ан, това не е….

– Отговори ми.

– Ан, не го прави. – В гласа ми освен молба започва да се прокрадва и нещо друго.

Той повтаря все така неумолимо.

– Отговори ми.

Аз мърморя нещо, докато се поклащам назад-напред в успокояващ ритъм. Пламъците на свещите се раздвижват, сякаш в стаята е нахлул вятър. Огънят в огнището изведнъж лумва.

– Говори по-високо, мътните те взели – казва раздразнено той.

Аз вдигам очи към него и единственият звук, който се чува от гърлото ми, е ниско ръмжене. Той почти отскача назад, когато най-накрая проговарям.

– Не знаеш с кого си имаш работа. Дори не подозираш.

Ръката ми се изплъзва надолу и върховете на ноктите ми драскат пода. Няколко въглена се изтъркалят до крака ми.

– Аз съм отказаното приношение, изкупителната жертва, Ааврамовият козел отпущения – казвам тихо. Изведнъж пламъците в огнището избухват, разпръсквайки хиляди искри.

– Това, което е мое, не ще ми бъде отнето. – Гласът ми става по-силен.

Огънят плъзва по пода към мен. Дрехите ми започват да горят. Пламъците предпазливо се изкачват по тялото ми и после впиват езици в него. Кожата ми се разцепва от горещината, оголвайки мускулите отдолу и стаята се изпълва с натрапчивия мирис на горяща плът.

– Аз съм носителят на всичките ви грехове, аз съм гласът в пустинята, аз съм владетелят на царството земно. – Изправям се в пламъците.

Огънят смъква кожата от лицето ми.

– Нима ще се отречеш от мен?

– Отговори ми – казва отново той. Пламъците танцуват около него, без да го докосват.

– Проклет твърдоглав глупак! – изкрещявам и вече нищо не може да спре стихията да погълне всичко.

Едва виждам Ан през пламъците. Подпорните греди на тавана вече горят и върху главите ни се сипе жар.

– Престани, това ще те убие – хриптя аз, докато огънят изпепелява дробовете ми.

Въпреки рева на огъня чувам гласа му – тих, но настойчив:

– Отговори ми.

Прозорецът на стаята не издържа напора на пламъците и стъклата се пръскат на хиляди парчета. Свежият нощен въздух нахлува в стаята и огънят се разгаря още по-яростно. Някъде из замъка се разнасят викове „Пожар!“. Чува се как се отварят врати и паникьосани гласове крещят: „Кулата гори! Донесете вода!“ Някой изкачва на бегом стъпалата. Удари отекват по вратата.

– Ваша Светлост, вътре ли сте се?

– Разбийте вратата!

– Отговори ми.

– Да! Да! – крещя аз, докато се разпадам на пепел и искри. – Той може да ми дари това – цялата жестокост на опрощението.

Вратата е изкъртена от пантите си и докато някой се втурва, за да измъкне Ан от горящата стая, миг преди течението да ме отнесе нанякъде, чувам отговорът му:

– Тогава ще направя, каквото искаш.

Седма част