Going on, but where to…

Шарките на тапетите са тъмнозелени листа върху коприната. В светлината от надничащата в стаята луна фигурите изглеждат сребристи и когато температурата му отново се вдига, се превръщат във вихри от сиви сенки. Той се задушава от тежестта, която притиска гърдите му. Изправя се в леглото, опирайки се на длани върху завивките и диша тежко. Ризата му е влажна и той усеща сладникавата миризма на потта си. В главата му хаосът от мисли приижда като прилив. В тези моменти от нощта сънища и действителност се сливат. Той става и започва да обикаля из стаята. Всяка стъпка го оставя изместен от себе си.

– Не бива да се преуморяваш.

Той не обръща глава към ъгъла, откъдето идва гласът.

– Това няма никакво значение.

Кратка пауза.

– За теб може би не.

Той сяда на леглото с гръб към нея.

– Бълнувам. – Прекарва длани през лицето си. – Всеки път, когато треската се появи, не мога да спя. Имам чувството, че ще се задуша в съня си.

– Нещо се е случило, нали?

Той замръзва.

– Този път – казва внимателно – нямам нужда от вътрешни монолози.

Но въпросът идва безмилостен.

– Той е тук, нали?

Той усеща, че му се гади, но отговаря.

– Да.

Реакция не последва и той се престрашава да се извърне. Тя стои в ъгъла, сплела длани пред себе си, почти прозрачен силует в лунната светлина. Усмихва се, когато среща погледа му.

– Почувствах го. Тук. – Тя посочва сърцето си. – И тук. – Ръката й се плъзва надолу към слабините.

Той извръща лице.

– Утре трябва да прегледам онези документи преди….

Тя го прекъсва безцеремонно.

– Как изглежда?

Той затваря очи и се опитва да се съсредоточи. Вероятно Уолтър ще успее да отмени по-маловажните срещи.

– Отговори ми.

Настойчивостта на тона й го сепва.

– Остарял, уморен – отговаря неохотно.

Тя кимва замислено.

– Тези години на изгнание са го пречупили?

– Не знам.

– Толкова много гордост трудно се преглъща.

– Това не ме интересува.

Тя го наблюдава известно време, преди да попита:

– Той знае ли, че съм мъртва?

Той издишва рязко.

– Не.

– Попита ли за мен? – в гласа й се усеща само леко любопитство.

– Попита за семейството ми.

Тя сбръчва чело.

– Това не беше твоя идея, нали?

– Кое? – въпросът се изплъзва преди да успее да се спре.

– Да го доведете тук.

Гневът за миг надвива безчувствеността от треската.

– Едуард го помилва. Аз щях да съм доволен, ако беше изгнил на онова място.

– Нима?

Той стисва юмруци.

– Спазвам обещанието си. Каквото и да ми струва това.

Печал сковава чертите й.

– Това обещание го поисках заради теб, не заради него.

– Така каза.

Тя навежда глава.

– Какво иска Едуард от него? – пита тихо.

– Да шпионира в двора на Изабел.

– Как го принуди да приеме?

– Самопризнанията му са все още в мен.

– Не си ги унищожил. – В думите й няма обвинение.

Той облизва устни – езикът му е сух и грапав.

– Не.

– Знаел си, че ще ти потрябват.

Треската отново го понася на лепкавите си криле.

– Това е единствения начин да го държим под контрол – измърморва.

– Нима го е страх да умре?

– Той нямаше да позволи да го обесим като обикновен убиец.

– Само заради това ли се съгласи?

– А заради какво друго? Заради Изабел, заради онзи младеж с него?

– Не зная – отвръща тя. – Никога не съм го разбирала. Той вижда света така изкривен.

Той не отговаря нищо.

– Какво ще стане, когато отиде в двора на Изабел?

Той повдига рамене.

– Вероятно ще се опита да я предупреди.

– Ще му повярва ли?

– Тя няма да има думата. Д’Анжу е там.

– Той не знае това, нали?

Той притиска слепоочията си.

– Неговото присъствие ще разбърка това гнездо на оси. Особено, когато узнаят, че шпионира за нас.

– Кръвта на собствените му роднини по ръцете му, предателството му… Ще си отмъстят, нали?

Той мълчи.

– Без закрилата на краля те ще го унищожат.

Той кимва.

– И когато го направят, ние ще нанесем своя удар – казва.

Той я чува как се приближава.

– Едуард ще се направи на опечален роднина и ще въздаде правосъдие за смъртта на братовчед си.

Леглото изскърцва под тежестта й и ръцете й се обвиват около врата му.

– Значи ще гледаш как го унищожават всички те – Едуард, Изабел, д’Анжу…

– Това е, което заслужава.

Тя обляга глава на рамото му.

– Мислех, надявах се, че ще забравиш.

Студът от тялото й му носи облекчение от горещината на треската.

– Не мога.

Те стоят така в мрака и наблюдават как облаците закриват луната.

– Истината е – казва тя – че никога не успях да те убедя колко те обичам.

Болката е толкова силна, че се събужда. Той преглъща конвулсивно и миг по-късно започва да кашля яростно. Чувства как дълбоко в гърдите му нещо се разкъсва като струна и кръвта започва да изкачва нагоре по гърлото. Той изплюва розово-бели парчета тъкан върху чаршафите. Уолтър нахлува в стаята.

– Лорд Джеферс…

Той махва с ръка. Повръща кръвта в сребърния леген, подложен под брадичката му. Когато пристъпът отминава, той се обляга назад в леглото. Уолтър отваря широко прозорците. Нахлулият студен въздух го отрезвява. Той се опитва да се изправи и за миг стаята се завърта пред очите му. Уолтър му помага да стане. Пръстите му треперят, докато разкопчава ризата.

– Да се захващаме за работа – казва той на Уолтър.

Секретарят му излиза и той се обляга на леглото.

– Милорд – казва Уолтър, когато се връща с документите и чаша чай – днес Нейно Височество ще приеме херцог Хартфорд.

Той поглежда към бледата утрин навън, лицето му безизразно.

– Да се надяваме, че ще получи подобаващо посрещане.

Единадесета част