Going on, but where to…

Седя на ръба на перваза и внимателно го наблюдавам.  Прецизните движения на дългите, елегантни пръсти, леко приведените рамене, падналите върху лицето му кичури тъмна коса. Присъствието ми, докато работи, винаги го е изнервяло, въпреки че никога не ми го е показвал открито. Tака би признал, че има някакво значение за него. А това не бива да се случва, о не. Ще опорочи играта, която му натрапих от няколко години и която той прие толкова неохотно.

Неизказаните неща са толкова по-забавни…

Смехът ми го стряска и той преобръща мастилницата върху масата. Мастилото се разлива. Той ругае невъздържано, докато се опитва да почисти. Не мога да спра да се смея и когато обръща лице към мен, гневът му е толкова явен, че усещам лек пристъп на паника.

– Вън! – изкрещява и аз приемам съвсем буквално заповедта.

Отпускам се назад и политам надолу с разперени ръце. Вятърът шуми в ушите ми и чувствам обичайното замайване. Слънцето е болезнено ярко и аз затварям очи. В секундите, когато притеглянето става непоносимо, започвам да се издигам.

Нагоре, все по-нагоре. Вече съм на височината на прозореца и се смея в лицето му. Ан ме замерва с нещо, но не улучва. Прищява ми се да го докосна, но е по-разумно да се махам.

Минавам отвъд кулата, над парка и се приземявам в сянката на дърветата. Краката ми докосват чакъла, черни пера се разпиляват по алеята. За миг губя равновесие и се изтърсвам върху твърдия чакъл, подпирайки се на ръце. Острите камъни одират дланите ми и докато се изправям, съскам от болка.

Оглеждам се наоколо, надявайки се да няма свидетели на унизителното ми приземяване. Слава богу, заради горещината на следобеда всички са в замъка.

Докато вървя по алеята, разсеяно ближа кръвта по дланите си. Познатият метален вкус ме кара да примижа от удоволствие. Спирам рязко и избърсвам ръце в панталоните си. Започвам да се държа нецивилизовано, мисля си, докато изкачвам стъпалата към входа на замъка.

Влизам вътре и преходът от горещината вън и студът между камените стени е толкова рязък, че ме втриса. В огромното преддверие цари неописуема суматоха. Хора се суетят, разнасят се парцали и кофи със сапунена вода, прашни килими и гоблени се изнасят на терасите, огромни, тежки като ада мебели се местят насам-натам.

Някой ме блъска и измърморва извинение, докато се опитва да ме заобиколи. Хващам момичето за ръката и тя вдига поглед към мен. Лицето й пребледнява, когато ме разпознава и тя се опитва да се отскубне, скимтейки нещо. Държа я здраво, докато я питам, надявайки се съвсем непринудено:

– Някой ще идва на гости?

– Моля ви, пуснете ме. – Тя изобщо не чува какво я питам, докато се опитва да се откопчи от мен.

Ама че досадно. Пускам я и тя буквално отлита нанякъде.

Прекосявам преддверието и надничам в една от стаите на приземния етаж и както очаквам, Гилиам е вътре. Икономът е зад широкото си бюро и отмята нещо на списъците пред него. Вдига глава от книжата си, когато го доближавам и не изглежда доволен да ме види. Какво пък, кой ли е?

– Цялата тази суматоха – има ли някаква по-специална причина или е време за голямото почистване? – питам небрежно, докато се облягам на бюрото и надничам в листата.

Оказват се безкрайни редове от имена.

– Явно още не са ви уведомили – отвръща той.

– Че кой ще си направи труда – казвам аз, хилейки се широко.

Гилиам се преструва, че не ме е чул. Аз взимам един от листовете и присвивам очи, докато се опитвам да разчета дребния, педантичен почерк.

– Охо, явно всички важни клечки в областта ни идват на гости, а? Не ли е малко късно да изказват почитанията си? „Херцоже, не изгнихте ли вече в този очарователен замък?“ – Аз се привеждам в подигравателен поклон. – Или пък – осенява ме една идея – нашият любезен домакин лорд Мортимър е успял най-накрая да ожени някой от синовете си?

Гилиам издърпва листа от ръката ми.

– Негово Величество кралят ще ни посети.

Изненадата ми е толкова голяма, че стоя няколко секунди с отворена уста. Господи, нима ще ми причиниш това? Гилиам ме наблюдава с интерес. Предполагам, че този мой необичаен изблик на емоции доста го забавлява.

– Негово Величество лично ще съобщи на Негова светлост херцога за амнистията му.

Копеле, копеле, копеле. През цялото време е знаел и нищо не ми е казал. Проклет, самодоволен кучи син.

Обръщам се и изхвърчавам навън, нагоре по стълбите, през коридори и вестибюли, докато най-накрая стигам до извитото стълбище на кулата. Изкачвам се нагоре, вземайки по две-три стъпала наведнъж.

Когато стигам до горната площадка и отварям с трясък вратата, вече съм толкова задъхан, че дори не мога да проговоря. Стоя като пълен глупак, опрял ръце на бедрата си и се опитвам да си поема дъх. Ан се обръща при нахълтването ми и става от масата. Приближава се и се надвесва над мен – толкова шибано висок е. Аз вдигам лице към него и единственото, което успявам да изрека, са сквернословия на език, който не разбира. Последвалият удар ме изпраща на пода. Държа се за бузата и се опитвам да се успокоя. Нищо добро няма да последва, ако се опитам да отвърна.

– Това е и за мастилницата – обяснява ми той. Усмихва ми се подигравателно. – Явно вече си научил.

Изправям се. Залитвам леко настрани и Ан ме хваща здраво за лакътя.

– Имаме уговорка – изсъсквам аз, отдръпвайки грубо ръката си.

Нещо в мен започва да се променя и аз отчаяно се опитвам да го спра. Господи, имай милост над мен, грешния. Ан се отдръпва назад и като хипнотизиран ме наблюдава. Още няколко секунди агония и всичко рязко свършва. Вдигам ръка към очите си – пръстите ми все още треперят конвулсивно. Обръщам прояденото си от пустинята лице към него. Той се опитва да е невъзмутим.

– Имаме уговорка – повтарям аз.

Гласът ми е различен – по-дълбок, по-… нечовешки. Той се покланя леко.

– Нима с нещо съм я нарушил?

Опитва се да ме предизвика. Аз протягам изсъхнала ръка към него. Светът започва да губи очертанията си. Пронизителни стонове и крясъци нахлуват в тишината. Миризмата на разложение, на телесни секрети става непоносима. Под краката ни вече не е каменния под на кулата, а гниеща плът. Кървавочервено слънце, сякаш залепено на безцветното небе, хвърля дълги, черни сенки.

Моето царство.

Виковете стават още по-силни. Нещо се приближава с ужасяваща скорост.

„Господарю“, някакъв глас произнася до ухото ми, „време е.“ Щраквам с пръсти. Всичко изчезва. Ние сме в кулата и светът отново е нормален. Ан изглежда по-блед от обикновено. Залита и се хваща за облегалката на стола. Навежда се и повръща на пода. После се отпуска тежко на стола, обхванал глава в ръцете си. Изчаквам търпеливо. За никъде не бързам.

Втора част